Томоко Оиши и Харуко Цуджи са ходели в едно училище и са били приятелки; Шуичи Иуата и Такехико Номи са учили в едно и също подготвително училище и са били приятели: това беше ясно и преди, проучването само го потвърди. От простия факт, че Цуджи и Номи са били в колата към връх Окусу в Йокосука вечерта на 5 септември, става ясно, че ако не са били гаджета, то поне са излизали заедно. Когато беше попитал приятелите й, научи, че тя се е срещала с момче от подготвителното училище в Токио. Въпреки това все още не знаеше как и кога са се запознали. Подозираше, че Оиши и Иуата също са се срещали, но нямаше как да го потвърди. В такъв случай какво можеше да свърже четиримата? Били са твърде близки, за да е случайна срещата им с това странно същество. Може би е имало някаква тайна, която са знаели само четиримата, и заради това са умрели… Асакава се опита да даде по-научно обяснение: може би четиримата са били на едно и също място и са се заразили с вирус, който атакува сърцето.
Хайде стига. Асакава поклати глава. Вирус, който причинява внезапен отказ на сърцето. Как не.
Изкачи стълбите и си мънкаше: вирус, вирус. Наистина трябва да потърси научно обяснение. Поне звучи по-реалистично, отколкото да си представя, че зад всичко стои нещо свръхестествено, и нямаше да предизвика насмешки. Ако на Земята все още не е открит такъв вирус, може да е паднал с някой метеорит. Или пък е бил създаден като биологическо оръжие и са го изпуснали. Не бива да пренебрегва тази възможност. Разбира се. Опита да разсъждава за него като за вирус. Не че това щеше да удовлетвори съмненията му. Защо всички бяха умрели с удивени изражения? Защо Цуджи и Томи са умрели на различни страни в малката кола, сякаш са се опитвали да избягат един от друг. Защо аутопсиите не бяха разкрили нищо? Възможността за откраднато оръжие вирус щеше да отговори поне на третия въпрос. Би трябвало да има заповед да се мълчи по случилото се. Ако развие тази хипотеза, може да направи заключението, че щом няма други жертви, значи вирусът не се предава по въздуха. А също и по кръвен път като СПИН, или пък беше слабо заразен. Но по-важното е къде са го прихванали? Трябва да се върне и пак да провери всичките им занимания през август и септември и да търси местата и времето, когато са били заедно. Нямаше да е лесно, щом са замлъкнали завинаги. Ако срещата им е била тайна само между четиримата и за нея не знаят нито родители, нито приятели, ще е невъзможно да открие нещо. Но знаеше, че имат някакво място, време, нещо общо помежду си. Пред компютъра Асакава прогони неизвестния вирус от мислите си. Извади бележките, които току-що беше си направил, за да обобщи съдържанието на касетата, която беше записал. Трябва да свърши статията днес. Утре, в неделя, той и жена му Шизу щяха да посетят сестра й, Йошими Оиши. Искаше да види с очите си къде е починала Томоко, да усети атмосферата. Съпругата му се беше съгласила да утеши съкрушената си сестра; не подозираше за истинските мотиви на мъжа си.
Асакава започна да чука по клавишите, преди да измисли добро изложение.
ГЛАВА 6
Шизу се срещна с родителите си за пръв път от един месец. Откакто беше починала внучката им Томоко, те идваха, когато могат, от дома си в Ашикага. Не само за да утешат дъщеря си, но и те самите да бъдат утешени. Шизу разбра това едва днес. Заболя я сърцето, като видя опечалените лица на старите си родители. Преди имаха трима внуци: Томоко — от най-голямата им дъщеря Йошими, Кеничи — синът на втората им дъщеря Казуко, и дъщерята на Шизу — Йоко. По едно внуче от всяка дъщеря — не беше често срещано явление. Томоко беше първата им внучка и лицата им светваха, щом я зърнеха; обичаха да я глезят. Сега бяха толкова депресирани, че не можеше да се каже кой скърбеше повече, те или родителите й.
Явно внуците наистина означават много.
Шизу тъкмо беше навършила трийсет тази година. Можеше само да се постави на мястото на сестра си и да си представи, че е загубила собственото си дете. Но не можеше да се направи сравнение между Йоко, която е на година и половина, и Томоко, която почина на седемнайсет. Нямаше представа как всяка изминала година ще задълбочава любовта й към детето й.
Малко след три на обяд родителите й започнаха да се готвят обратно за Ашикага.
Шизу едва прикриваше изумлението си. Мъжът й, който постоянно твърдеше, че е прекалено зает, сам бе предложил да направят това посещение. Той, същият, който не бе дошъл на погребението, защото имал да предава статия. И ето вече почти беше време за вечеря, а той не даваше и най-малък знак да си тръгват. Беше срещал Томоко само няколко пъти, едва ли си е говорил дълго с нея. Едва ли е запазил много спомени за починалата.