Шизу потупа леко Асакава по коляното и му прошепна в ухото:
— Скъпи, сигурно е време…
— Погледни Йоко. Спи й се. Може да я оставим да подремне малко тук.
Бяха довели и дъщеря си. Наистина беше й време за сън. Тя бе започнала да примигва, сякаш всеки момент ще заспи. Но ако я оставят да си легне, трябва да прекарат още два часа в тази къща. За какво щяха да си говорят толкова време със скърбящата й сестра и съпруга й?
— Може да спи и във влака, не мислиш ли? — каза Шизу, като понижи глас.
— Последния път нервничеше и беше отвратително по целия път до вкъщи. Не, мерси.
Когато на Йоко й се доспиваше сред непознати, ставаше много раздразнителна. Махаше на всички посоки с малките си ръце и крака и създаваше много грижи на родителите си. Ако й се караха, нещата само се усложняваха — нямаше да се успокои, освен, ако не легне да спи. В такива моменти Асакава изключително се притесняваше от наблюдаващите го хора и започваше да се муси, сякаш главната причина за крясъците на дъщеря му беше той. Укорът в погледа на другите пътници винаги го караше да се задушава от неудобство.
Шизу не искаше да вижда мъжа си да стиска нервно зъби.
— Добре, щом казваш.
— Страхотно. Да видим дали ще заспи горе.
Йоко лежеше в скута на майка си, с полузатворени очи.
— Ще я занеса — каза той, като я галеше по бузата с обратното на дланта си.
Думите звучаха странно от устата на Асакава, който почти никога не помагаше с бебето. Може би е размислил, след като видя тъгата на родителите, загубили детето си.
— Какво ти става? Плашиш ме.
— Не се притеснявай. Струва ми се, че веднага ще се унесе. Остави на мен.
Шизу подаде бебето.
— Благодаря. Жалко, че не си такъв винаги.
Щом я вдигнаха от прегръдката на майка й и попадна при баща си, Йоко се смръщи, но още преди да заплаче, заспа. Асакава изкачи стълбите, като внимателно люлееше дъщеричката си.
Горният етаж се състоеше от две стаи в японски стил и от една в западен — тази на Томоко. Остави Йоко на футона в японската стая, която гледаше на юг. Дори не трябваше да чака, докато заспи.
Асакава се измъкна от стаята, ослуша се какво става долу, после влезе в спалнята на Томоко. Чувстваше се малко виновен, влизайки в стаята на едно мъртво момиче. Това беше едно от нещата, които презираше. Но го правеше в името на благородна кауза — победата над злото. Нямаше избор. Мразеше се за това, че винаги се хващаше за нещо привидно приемливо, за да оправдае постъпките си. Но сам си възрази: не го правеше заради статия — просто искаше да разбере къде четиримата са били заедно. Съжалявам.
Отвори шкафчетата на бюрото й. Нормалният асортимент от принадлежности, които всяко момиче от гимназията има — добре подредени. Три паспортни снимки, кутия за боклучета, писма, тефтерче, комплект за шиене. Дали родителите бяха подредили нещата й след смъртта й? Едва ли. Сигурно по природа си е била прибрана. Надяваше се да открие дневник — щеше да му спести много време. Днес се срещнах с Харуко Цуджи, Такехико Номи и Шуичи Иуата и ние… Ако само можеше да открие нещо подобно… Взе един тефтер от полицата и го разлисти. Всъщност намери един момичешки дневник навътре в чекмеджето, но там имаше само няколко самотни записки отпреди доста време.
На рафта до бюрото нямаше книги, а кутия с гримове на червени цветя. Отвори още едно чекмедже. Само някакви евтини аксесоари. Много на брой не съответстващи обеци — явно е имала навика да губи по една от всеки чифт. Джобно гребенче с останали няколко черни косъма на него.
Като отвори гардероба й, го удари уханието на гимназистка. Беше претъпкан с шарени рокли и поли. Вероятно родителите й още не бяха решили какво да правят с дрехите, все така носещи аромата й. Асакава наостри уши, за да чуе какво става долу. Не знаеше какво щяха да си помислят, ако го заварят тук. Не се чуваше шум. Сигурно жена му и сестра й още си говореха. Той претърси всеки един от джобовете на дрехите. Кърпички, билети за кино, дъвки, калъф за транспортни карти. Разгледа я: карта за отсечката между Ямате и Цуруми, студентска карта и някаква друга карта. Имаше име: нещо си Нонояма. Не беше сигурен как да произнесе йероглифите на първото име — Юки може би?
От тях не можеше да се разбере дали е мъж или жена. Защо имаше карта на друг човек у нея? Чу стъпки по стълбите. Прибра картата в джоба си, върна калъфа, където го намери, и затвори гардероба. Излезе в коридора точно когато се показа майката на Томоко.
— Извинявай, има ли тук тоалетна?
Ходеше бавно, сякаш му се налагаше да я посети.
— Там, в дъното на коридора.