Май нищо не заподозря.
— Йоко спи ли като добро момиченце?
— Да, благодаря. Съжалявам, че така ви затрудняваме.
— О, не, няма нищо.
Тя се поклони леко и влезе в японската стая, придържайки колана на кимоното си.
В банята Асакава извади картата. На нея пишеше „Клубна членска карта «Пасифик Ризортс»“. Под това стоеше името Нонояма, членският номер и датата на валидност. Обърна я. Пет условия за членство, в ситен шрифт, плюс името и адресът на компанията. Клуб „Пасифик Ризортс, Инк.“, 3–5 Коджимаки, район Чийода, Токио. Тел. номер: (03) 261–4922. Ако не я е намерила или откраднала, сигурно я е взела назаем от този Нонояма. Защо? За да използва съоръженията на „Пасифик Ризортс“, разбира се. Кое точно и кога?
Не можеше да телефонира от къщата. Каза, че отива да купи цигари, и изтича до един уличен автомат. Набра номера.
— „Пасифик Ризортс“, как мога да ви помогна?
Гласът беше на млада жена.
— Искам да знам какви съоръжения мога да ползвам с членска карта.
Гласът не отговори веднага. Може би имаха толкова много, че не можеше да ги изброи всичките.
— Така де… имам предвид… за една нощувка — допълни.
Щеше вече да знае, ако четиримата бяха отсъствали за две или три нощи. Щом все още не беше открил нищо, това означаваше, че трябва да ги е нямало за не повече от една нощ. Томоко би могла лесно да излезе, ако излъже родителите си, че отива да спи у приятелка.
— Имаме пълен комплект съоръжения в „Пасифик Ризортс“ в Южен Хаконе — каза тя делово.
— По-специално, какви развлечения предлагате там?
— Разбира се, господине. Имаме голф, тенис и други спортове, както и басейн.
— А отдавате ли квартири?
— Да, господине. Освен хотел, „Пасифик Ленд“ има и хижи „Вила Лог“ — група от вили под наем. Да ви изпратя ли брошурата ни?
— Да. Моля.
Преструваше се на потенциален клиент с надеждата по-лесно да извлече информация от нея.
— Хотелът и вилите достъпни ли са за не членове?
— Разбира се, на цени за не членове.
— Разбирам. Бихте ли ми дали телефона? Може да дойда да разгледам.
— Мога веднага да уредя резервация, ако желаете.
— Не, аз, хм, може да пътувам оттам в скоро време и ако реша да се отбия… Може ли само телефонния номер?
— Един момент, моля.
Докато чакаше, Асакава извади тефтерче и химикалка.
— Записвате ли?
Жената му продиктува два единайсет цифрени номера. Селищните кодове бяха дълги — мястото бе затънтено. Асакава ги записа.
— Искам да ви попитам още нещо. Къде се намират другите ви курорти?
— Имаме същите напълно оборудвани почивни станции на езерото Хамана и в Хамджима, префектурата Мие.
Прекалено далече! Ученици не биха тръгнали на такъв дълъг път.
— Разбирам. Всичките са на Тихия океан, както подсказва името.
После жената започна да описва всички прекрасни предимства за членовете на клуб „Пасифик Ризортс“; Асакава слушаше любезно, докато най-накрая не я прекъсна:
— Страхотно. Сигурен съм, че останалото мога да науча от брошурата. Ще ви дам адреса си, за да можете да я изпратите.
Даде й го и затвори. Докато слушаше описанието, си помисли, че няма да е толкова лошо да се запише, ако може да си го позволи.
Беше минал един час, откакто Йоко беше заспала, а родителите на Шизу вече се бяха прибрали в Ашикага. Тя самата миеше чиниите, за да отмени сестра си, която не се чувстваше добре. Асакава пъргаво помогна, като пренесе чиниите от хола.
— Какво ти става днес? Държиш се странно — каза Шизу, без да прекъсва миенето. — Сложи Йоко да легне, сега помагаш в кухнята. Да не би да отваряш нова страница? Ако е така, надявам се да е за дълго.
Асакава се беше умислил и не искаше да го безпокоят. Искаше му се жена му да съответства на името си, което означаваше „мълчалива“. Най-добрият начин да затвориш устата на една жена е да не й отговаряш.
— О, между другото, сложи ли й пелена, преди да легне? Не искаме да се напикае на чуждо място, нали?
Асакава не обърна внимание на въпроса, а заоглежда стените в кухнята. Томоко беше умряла тук. Имало е счупени стъкла и локва от кола, когато са я намерили. Сигурно е била нападната от вируса точно преди да си пийне кола от хладилника. Асакава отвори хладилника, повтаряйки нейните действия. Представи си, че държи чаша и се престори, че пие.
— Какво правиш?
Шизу го гледаше с широко отворена уста. Асакава продължи: все така преструвайки се, че пие, и погледна зад себе си. Когато се извърна, пред него се изправи стъклена врата, разделяща кухнята и хола. Върху нея се отразяваше флуоресцентната лампа над мивката. Може би, защото още беше рано и в хола беше светло, стъклото отразяваше само светлината, но не и лицата на хората от тази страна. Ако от другата страна е било тъмно, а от тази — светло, както е било онази нощ, когато тук е стояла Томоко… Стъклената врата щеше да е като огледало — отразяваше кухнята и изкривеното от ужас лице на момичето. Асакава прие стъклото едва ли не за свидетел. То може да е и прозрачно, и да отразява, в зависимост от взаимодействието на светлина и мрак. Точно в този момент чуха Йоко да плаче. Беше будна.