— Някога разказвала ли си на Йоко за демоните?
— Какво?
— Знаеш, с книги с картинки или нещо подобно. Учила ли си я да се страхува от чудовища?
— Не. Защо бих го направила?
Така беше приключил разговорът. Асакава се притесняваше, а Шизу — не. Подобен страх беше дълбоко подсъзнателен. Придобитият отвън страх е различен. Откакто човекът е слязъл от дървото, все се е боял от нещо. Гръмотевици, бури, диви зверове, вулканични изригвания, тъмнината… Първия път, когато едно дете види светкавица, усеща инстинктивен страх — това е нормално. Но гръмотевицата е истинска. Наистина съществува. А какво са демоните. В речника пише, че са въображаеми чудовища или духове на мъртвите. Ако Йоко се страхува от демони, би трябвало да я е страх и от куклата Годзила — нали и тя е направена да изглежда заплашително. Беше видяла една умело направена играчка на витрината на универсален магазин. Далеч не бе изплашена, а я наблюдаваше с широко отворени очи, изпълнени с интерес. Как да си обясни това? Единствено че със сигурност Годзила е въображаемо чудовище. А демоните…? А демоните само за Япония ли са характерни? Не. И други култури имат подобни неща. Дяволи… Втората бира не беше толкова вкусна като първата. Има ли нещо друго, от което се страхува Йоко? Точно така, има. Тъмнината. Много я е страх от тъмното. Никога не влиза в неосветена стая сама. „Йо-ко“, дете на слънцето. Но тъмнината също съществува като противоположност на светлината. Дори и сега детето спеше в прегръдките на майка си в тъмна стая.
Част втора
ХЪЛМОВЕТЕ
ГЛАВА 1
11 октомври, четвъртък
Вече валеше по-силно и Асакава превключи чистачките си на по-високата степен. Времето в Хаконе се променя постоянно. Долу, в Одавара, беше слънчево, но колкото повече се изкачваше, толкова по-влажен ставаше въздухът. Вече няколко пъти беше застиган от дъжд и вятър. Ако беше ден, щеше да прецени времето по облаците над връх Хаконе. Но сега бе нощ и цялото му внимание беше съсредоточено какво ще изскочи пред фаровете му. Чак когато спря колата и погледнал към небето, разбра, че звездите са се скрили. Беше се качил на влака стрела „Кодама“ на гара Токио, когато градът още бе обвит в мрак. Когато нае колата на гара Атами, луната все още се показваше между облаците. Сега фините капчици, които просветваха пред фаровете, се бяха превърнали в същински порой, плющящ по предното стъкло.
Дигиталният часовник над скоростомера показваше 7,32 следобед. Асакава бързо пресметна колко време му бе отнело да стигне дотук. Взе влака в 5,16 от Токио, пристигна в Атами в 6,07. Докато излезе от гарата и попълни документите за колата, стана 6,30. Спря в супермаркета, за да си купи две кутии готови спагети и една бутилка уиски; преди да се оправи в лабиринта от еднопосочните улици и да излезе от града, стана седем.
Пред него светна тунел. Входът му — опасан от ярка оранжева светлина. От другата страна, като поеме по магистралата Атами-Каннами, ще се появяват табели на „Пасифик Лендс“, Южен Хаконе. Дългият тунел трябваше да го преведе под планинската верига Танна. Когато влезе, звукът на вятъра се промени. Тялото му, седалката до него и всичко останало се къпеше в оранжева светлина. Започна да губи спокойствието и настръхна. Нямаше нито една кола в насрещното движение. Чистачките скърцаха върху вече сухото стъкло. Изключи ги. До осем трябваше да стигне до целта си. Не му се искаше да настъпи скоростта до дупка, въпреки че пътят беше пуст. Несъзнателно Асакава се страхуваше от мястото, където отиваше.
В 4,20 ч. днес следобед видя един факс да излиза от машината в офиса. Отговор от редакцията в Атами. Очакваше в него да намери регистъра с гостите на „Вила Лог“ от 27 до 30 август. Като видя, че е точно това, подскочи и затанцува. Предчувствието му не го беше подвело. Имаше четири имена, които познаваше: Нонояма, Томоко Оиши, Харуко Цуджи и Такехико Номи. Четиримата бяха прекарали нощта на 29-и във вила Б-4. Явно Шуичи Иуата беше използвал името Нонояма. Така разбра къде и кога четиримата са били заедно: в сряда, 29 август, в „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, „Вила Лог“, № Б-4. Точно една седмица преди мистериозната им смърт. На минутата вдигна телефона и набра номера на „Вила Лог“, за да резервира Б-4 за вечерта. На следващия ден му предстоеше само събрание на екипа в 11,00 ч. — можеше спокойно да прекара нощта там и да се върне навреме.
… Е, това е. Отивам. На самото място.
Точно на изхода на тунела имаше магистрална будка. Докато подаваше монети от триста йени, запита човека вътре: