— Извинете, къде се намира „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе?
Беше сигурен в посоката, защото беше проверил на картата няколко пъти. Просто не бе виждал друго човешко същество от много време и нещо отвътре го накара да проговори.
— Напред има една табела. Там завийте наляво. Прибра квитанцията. При толкова малко трафик почти не си струваше да държат човек на пост тук. Колко време възнамеряваше да си седи в кабинката? Асакава все не потегляше и мъжът започна да го гледа подозрително. Усмихна му се и бавно се отдалечи.
Радостта, която го обзе, когато намери общото място и време между четирите жертви, вече бе изчезнала. Лицата им проблясваха пред очите му. Бяха починали точно една седмица след престоя си в хижата. Сега е моментът да обърнеш, сякаш му казваха ехидно. Но вече не можеше да го направи. Първо, инстинктът му на репортер работеше на пълни обороти. От друга страна, не можеше да отрече, че го е страх да ходи на това място сам. Ако се беше обадил на Йошино, той със сигурност щеше да се съгласи веднага, но идеята да води със себе си колега не му харесваше. Асакава вече беше описал напредъка си дотук и го бе запазил на дискета. Не искаше някой да му се пречка, а просто да му помогне да разгадае всичко това… Не че нямаше някого предвид. Познаваше един човек, който щеше да се навие само от любопитство. Работеше на половин ден в един университет, значи имаше достатъчно свободно време. Беше точният човек. Но беше… чешит. Асакава не бе сигурен, че ще изтърпи характера му.
Там, на планинския склон, се показа табелата на „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе. Без неон, просто бяла табелка с черни букви. Ако гледаше настрани, когато фаровете му я озариха, щеше да я пропусне. Асакава напусна магистралата и започна да се изкачва по планински път, разположен между терасирани ниви. Виждаше му се прекалено тесен за подход към курорт и си представи как изведнъж свършва в пустошта. Трябваше да намали скоростта, за да се справи с тъмните остри завои. Надяваше се да не срещне никого, защото нямаше място да се разминат две коли.
Дъждът беше спрял, но Асакава чак сега забеляза. Времето на изток и на запад от веригата Танна май беше различно.
Пътят не свърши в нищото, а продължаваше все по-на-високо. Тук-там по склоновете се забелязваха сгушени вили. Неочаквано пътят се раздели на две ленти, настилката стана много по-хубава и елегантни улични лампи осветиха раменете му. Той се удиви от промяната. В момента, когато влезе в земите на „Пасифик Лендс“, се сблъска със солидно благоустройство. Защо пътят дотук приличаше на горска пътека? Надвисналите над него насаждения го стесняваха още повече, напрягайки водача да внимава какво ще изскочи зад следващия остър завой.
Триетажната сграда на другия край на огромния паркинг беше едновременно информационен център и ресторант. Без колебание Асакава паркира пред входа и се запъти към фоайето. Погледна часовника си, точно осем. По разписание. Отнякъде чу звук на подскачащи топки. Идваха от тенис кортовете по-надолу. Няколко двойки упорито играеха под жълтите светлини. Изненадващо и четирите корта бяха заети. Не можеше да си обясни какво кара хората да идват чак дотук в четвъртък вечер в средата на октомври и да играят тенис. Далече под кортовете се виждаха да мъждукат светлините на градовете Мишима и Нумазу. Черната като катран празнота непосредствено след тях беше заливът Таго.
Веднага след информационния център се намираше ресторантът. Стената беше стъклена можеше да се види какво става вътре. Асакава се изненада още веднъж. Заведението затваряше в осем, а все още бе пълно със семейства и млади жени на групи. Какво ставаше тук? Вдигна глава озадачен. Откъде се бяха взели всички? Не можеше да повярва, че са дошли по същия път като него. Може би е влязъл откъм задната страна. Трябва да има по-светъл и по-широк път някъде другаде. Но момичето, с което беше говорил по телефона, го бе упътило така.
Стигнете до средата на магистралата Атами-Кан-нами, свийте наляво и се изкачете в планината. Асакава направи точно това. Немислимо е да няма друг изход оттук.
Кимна, като му съобщиха, че повече не приемат поръчки, и влезе в ресторанта. Грижливо поддържана морава се простираше зад големите прозорци в посока към градовете долу. Светлината вътре нарочно беше приглушена, за да могат клиентите да се наслаждават на далечните светлини. Асакава спря един келнер и го попита къде може да намери „Вила Лог“. Той му посочи фоайето, откъдето току-що бе влязъл.
— Следвайте този път надясно. На около двеста метра ще видите офиса.
— Има ли паркинг?
— Можете да паркирате пред офиса.