Асакава напълни една чаша с лед от хладилника и я напълни до половината с уискито, което беше купил. Тъкмо щеше да го разреди с вода, но размисли. Като затвори кранчето, реши, че по-добре да го пие чисто, но с лед. Нямаше смелостта да сложи нищо от тази стая в устата си. Беше достатъчно непредпазлив, като сложи лед от фризера, но сметна, че микроорганизмите не обичат екстремните жеги или студ. Потъна в канапето и пусна телевизора. Пеене изпълни стаята: някой нов поп идол. Токийски канал показваше същата програма почти по същото време. Започна да сменя каналите. Нямаше намерение наистина да гледа телевизия, намали звука и отвори чантата си. Извади една видеокамера и я постави на масата. Ако нещо странно се случеше, искаше да заснеме всичко. Пое голяма глътка уиски. Малко беше, но повдигна куража му. Асакава прехвърли наум всичко, което знаеше досега. Ако не намери нещо тази нощ, статията, която искаше да напише, ще се окаже в задънена улица. От друга страна, може би това беше за предпочитане. Ако ненаписването на материала значеше да не хване вируса, нали все пак има жена и дете, за които да мисли. Не искаше да умре, не и по някакъв шантав начин. Вдигна крака върху масата.
Какво чакаш? — запита се сам. — Не те ли е страх? Не трябва ли да те е страх? Ангелът на смъртта може да дойде и да те хване.
Погледът му шареше нервно из стаята. Не можеше да се концентрира върху нито една точка на стената. Имаше чувството, че ако направеше това, страховете му щяха да придобият физическа форма.
Хладен вятър задуха отвън, по-силен отпреди. Затвори прозореца и докато дърпаше завесите, се вгледа в тъмнината навън. Покривът на Б-5 беше точно пред него и в сянката му тъмнината беше още по-дълбока. Имаше много хора в ресторанта и на кортовете. Но тук Асакава беше сам. Пусна пердето и си погледна часовника. 20,56. Не бяха изминали дори трийсет минути, откакто бе вътре. Но за него би могло да бъде и повече от час. Но да се намира тук не бе опасно само по себе си. Опитваше се да го повярва и да се успокои. Все пак колко хора са отсядали през шестте месеца, откакто е била построена Б-4 и останалите вили? Не всички от тях са умрели при мистериозни обстоятелства, нали? Само тези четирима според неговото разследване. Ако се разрови по-надълбоко, може би ще открие нещо повече, но засега това бе всичко. Значи, само да се намираш тук не е проблем. Въпросът е какво са правили тук?
Е, какво са правили?
Перифразира въпроса. Какво са могли да правят тук?
Не беше намерил нищо подобно на следа — нито в банята, нито във ваната, нито в гардероба, нито в кухнята. Служителят сигурно е изхвърлил всичко след почистването. Което означава, че е по-добре да говори с него, отколкото да си седи и да пие уиски. Щеше да спести време.
След като пресуши първото питие, второто направи по-малко. Сложи много лед и този път го разреди с вода. Чувството му за опасност май бе притъпено. Изведнъж се почувства глупаво: да краде от работното време, за да се качи дотук. Свали очилата си, изми си лицето и се погледна в огледалото. Беше лицето на болен човек. Може би вече се е заразил. Гаврътна уискито и си наля още една чаша. На връщане от трапезарията Асакава забеляза тефтер на рафта под телефона. На корицата пишеше Спомени. Прелисти няколко страници.
Събота, 7 април Нонко никога няма да забрави този ден. Защо? Това е т-а-й-н-а. Юичи е прекрасен. Хи-хи!?
НОНКО
Мотели, квартири и подобни предлагаха такива дневници в стаите, така че гостите им да записват спомени и впечатления. На следващата страница имаше неумела рисунка на мама и татко. Сигурно — семеен излет. Беше датирано 14 април — и естествено, пак събота.
Татко е дебел, мама е дебела, значи и аз съм дебела.
14 април.
Асакава продължи да прелиства. Усещаше как някаква сила го кара да отвори на последните страници, но продължаваше да върви поред. Боеше се, че ако обърка хронологията, ще пропусне нещо.
Не можеше да каже със сигурност, тъй като е имало много гости, които нищо не са писали, но му се струваше, че чак до лятото тук са идвали само през съботите. След това попълненията се сгъстяваха. Към края на август имаше редовен поток от записки, скърбящи, че лятото свършва.
Неделя, 20 август Още една ваканция дойде и си отиде. И беше гадна. Някой да ми помогне. Да спаси моето бедното аз! Имам мотор 400 кубика. Много съм готин. Далавера!
Явно този тип е решил, че тук му е мястото да рекламира себе си или да си намери кореспондент. Явно много хора реагираха така на това място. Личеше си кога са отсядали двойки, а когато са били без приятелка или приятел, са писали колко много са искали да не са сами.