Остана седнала на тоалетната, потънала в мислите си, много време след като беше свършила да пикае. Сърцебиенето продължи. Досега не беше преживявала нещо подобно. Какво става? Пое си няколко дълбоки глътки въздух, за да се успокои, след това се изправи и вдигна шортите и бикините.
Мамо, тате, моля ви, прибирайте се no-бързо, каза сама на себе си като малко момиченце. О-о-о, гадост. На кого ли говоря?
Не се обръщаше към родителите си, молейки ги да се върнат. Говореше на някой друг…
Хей. Престани да ме плашиш. Моля те…
Преди да се усети, вече говореше любезно.
Изми ръцете си на мивката в кухнята. Без да ги избърше, взе няколко кубчета лед от камерата, сложи ги в чаша и си сипа кола. Изпи я наведнъж и я остави на бара. Кубчетата се завъртяха за момент в чашата, после спряха. Томоко потръпна. Стана й студено. Гърлото й все още беше сухо. Пак извади бутилката от хладилника и напълни чашата си. Сега ръцете й трепереха. Имаше чувството, че зад нея стои нещо. Нещо — определено не беше човек. Остра смрад на гниеща плът изпълни въздуха около нея. Беше нещо невидимо.
— Престани! Моля те! — молеше се тя, вече на глас.
Петнайсет ватовата флуоресцентна крушка над мивката започна да мига като при затруднено дишане. Уж беше нова, а светлината й сега изглеждаше несигурна. Изведнъж Томоко поиска да натисне копчето, което контролираше всички лампи в кухнята. Но не можеше да отиде до него. Дори не можеше да се обърне. Знаеше какво има зад нея: стая в японски стил с осем татами възглавници и будистки олтар в памет на дядо й. През леко отворените пердета можеше да види тревата на празните парцели и ивица светлина от блоковете зад тях. Не трябваше да има нищо друго.
До момента, в който изпи половината от втората си чаша, Томоко не можеше да се движи изобщо. Усещането беше прекалено силно, не беше възможно просто да си въобразява присъствието. Беше сигурна, че нещо се пресяга, дори сега, за да я пипне по врата.
Ами ако е…? Не искаше да помисля за останалото. Ако го направи, ако продължи така, ще си спомни и няма да издържи на ужаса. Беше се случило преди седмица, достатъчно отдавна, за да забрави. Шиучи беше виновен за всичко — не трябваше да казва това… След това никой от тях не можа да спре. Но се бяха върнали в града и сцените, живите образи вече не им се струваха толкова истински. Някой просто се бе пошегувал нелепо. Томоко се опита да мисли за нещо по-весело. За всичко друго, освен за онова. Но ако това беше… Ако това беше истинско… все пак… Това телефонът ли беше?
О, мамо и тате, какво правите?
— Елате си вкъщи! — Томоко извика на глас.
Но и след като проговори, зловещата сянка не даде признак, че изчезва. Стоеше зад нея, чакаше и я наблюдаваше. Чакаше шанса си.
На седемнайсет години Томоко не знаеше какво е истински ужас. Но знаеше, че има страхове, които се зараждат във въображението й по собствена воля. Сигурно е това. Да, само това е. Когато се обърна, там няма да има нищо. Нищичко.
Обзе я желание да се обърне. Искаше да се убеди, че зад нея няма нищо и да се измъкне от тази ситуация. Но само това ли беше? Зловещи тръпки полазиха по раменете, спуснаха се по гърба и започнаха да се плъзгат по гръбнака й, все по-надолу и по-надолу. Тениската й беше подгизнала от студена пот. Физическата й реакция беше твърде силна, за да е само във въображението й. … Някой не беше ли казал, че тялото е по-откровено от разума?
Друг глас обаче също заговори: Обърни се, там не може да има нищо. Ако не си довършиш колата и не се качиш да учиш, не се знае как ще се справиш на теста утре.
Едно кубче лед в чашата се спука. Сякаш пробудена от шума, без да се замисли, Томоко се обърна.
5 септември, 22,54 ч.
Токио, кръстовището пред гара Шинагава
Светна жълто точно пред него. Можеше да продължи, но вместо това Кимура спря таксито си до бордюра. Надяваше се да качи някого за Роппонги — много от клиентите му отиваха към Акасака или Роппонги и не беше необичайно да се качват така, докато е спрял на светофара.
Един мотоциклет се промуши между таксито и бордюра и спря точно пред пешеходната пътека. Водачът беше младеж, облечен в джинси. Кимура се дразнеше от моторите, от начина, по който минаваха и се шмугваха през задръстванията. Особено много ги мразеше, докато чакаше на светофар като този и ако някой спреше точно до вратата му и я блокираше. Днес през целия ден имаше разправии с клиенти и сега бе в лошо настроение. Кимура изгледа кисело моториста. Лицето му беше скрито от стъклото на каската. Единият му крак беше отпуснат на тротоара, колената му широко разтворени и се клатушкаше тромаво.