Все пак беше интересно четиво. Сега часовникът му показваше девет часа.
Четвъртък, 30 август
Считай се за предупреден: по-добре да не го гледаш, освен, ако не ти стиска. Ще съжаляваш, че си го направил. (Зъл смях.)
Само това беше написано. Трийсети август е след като четиримата са били тук. Инициалите „Ш. И.“ означават „Шуичи Иуата“. Неговата бележка беше по-различна от останалите. Какво значеше? По-добре да не го гледаш. Какво по дяволите е това нещо? Асакава затвори книгата и я погледна отстрани. Имаше малък процеп, където не се затваряше напълно. Сложи пръста си там и отвори страницата. Считай се за предупреден: по-добре да не го гледаш, освен ако не ти стиска. Ще съжаляваш, че си го направил. (Зъл смях.) Ш. И. Думите изскочиха право към него. Защо книгата искаше да се отвори точно на тази страница? Замисли се за момент. Може би четиримата са отворили книгата и са сложили нещо тежко отгоре й. Тежестта е създала тази сила, която и досега се опитва да отвори на страницата. И може би това, което са сложили отгоре, е било „нещото“ и „по-добре да не го гледа“. Трябва да е това.
Асакава заоглежда трескаво по рафтовете, претърсвайки всеки един от тях. Нищо. Нямаше дори и молив. Следващата записка беше от 1 септември, но не казваше, че група ученици го е гледала, просто обикновените неща. Нито едно следващо не го споменаваше.
Асакава затвори тефтера и запали цигара… по-добре да не го гледаш, освен, ако не ти стиска. Представи си, че нещото е нещо плашещо. Отвори книгата на произволна страница и я натисна леко. Каквото и да е било, е трябвало да бъде достатъчно тежко, че да не позволява на книгата да се затвори. Една или две снимки на духове например не биха свършили работа. Може би седмичник или книга с твърди корици… Както и да е, нещо, което гледаш. Може би трябваше да попита управителя дали е намирал нещо странно, оставено от гостите на 30 август. Не беше сигурен дали ще си спомни, но реши, че ако е толкова странно — щеше. Асакава понечи да се изправи, когато видеото пред него му грабна окото. Телевизорът още беше включен, показващ известна актриса да гони мъжа си с прахосмукачка. Реклама за битови уреди. … Да, видеокасета ще е достатъчно тежка, че да задържи книгата отворена, и може би са имали една подръка.
Още клекнал, Асакава изгаси цигарата си. Спомни си за касетките в офиса. Може би са гледали някой хубав филм на ужасите и са го препоръчали на следващия човек — ей, този е готин, гледай го. Ако беше само това… Но чакай. Ако е било така, защо Шуичи Иуата не е написал заглавието? Ако е искал да каже на някого, да кажем, че „Петък, 13-и“ е много добър филм, нямаше ли да е по-лесно да напише „Петък, 13-и“ е страхотен филм? Не би имало смисъл чак да го оставя отгоре на тефтера. Значи то трябва да е нещо без име, за да го опишат с нещо. …Е? Дали си струва да го проверя?
Нямаше какво да загуби, щом като нямаше други следи. И без това седенето и мисленето тук не доведоха доникъде. Асакава излезе от вилата, изкачи каменните стълби и отвори вратата на офиса.
Както и преди, нямаше следа от управителя, само звуците от телевизора. Човекът беше се пенсионирал в града и бе решил да доживее дните си сред природата, затова беше започнал работа като управител на планинския курорт. Но тя се оказа скучна и сега единственото, което правеше, бе да гледа телевизия. Така си обясняваше ситуацията Асакава. Преди да има време да го извика, мъжът се показа на рецепцията. Асакава заговори извинително.
— Все пак май ще взема някой филм.
Мениджърът се усмихна доволно.
— Заповядайте, който пожелаете. Всеки е по триста йени.
Асакава прегледа страшните филми. „Адската къща“, „Екзорсистът“, „Поличбата“. Беше гледал всичките през студентските си години. И нищо друго? Трябваше да има някои, които не беше гледал. Провери от единия край на рафтовете до другия, но нищо не го привлече. Започна отначало, като четеше заглавията на всеки един от около двеста филма. И тогава на най-долния рафт, далеч в ъгъла, забеляза касетка без обложка, паднала настрани. Всички останали бяха сложени в кутии, с картинки и всичко, а на тази дори нямаше етикет.
— Какво е това там?
След като попита, Асакава усети, че е използвал местоимението това, като посочи касетата. Ако нямаше име, как да го нарече по друг начин?
Мениджърът погледна притеснено и отговори не много бързо.