— А?
След това вдигна касетата.
— Това ли? Това не е нищо. … Ей, чудя се дали човекът въобще знае какво има на нея.
— Гледали ли сте я? — попита Асакава.
— Чакайте да видя.
Поклати няколко пъти глава като че ли се чудеше как е попаднала там.
— Ако нямате нищо против, може ли да я взема?
Вместо да отговори, мъжът се тупна по коляното.
— А-а, сега си спомням. Беше в някоя от стаите. Просто си помислих, че е от нашите, и я донесох тук…
— Да не би да е било в Б-4, как мислите?
Асакава попита бавно, като да постави ударение. Управителят се засмя и поклати глава.
— Нямам и най-малката представа. Беше преди два месеца.
Асакава попита пак.
— Вие… гледали… ли сте касетата?
Мениджърът просто поклати глава. Усмивката изчезна от лицето му.
— Не.
— Ами, тогава да я взема.
— Ще записвате нещо от телевизора ли?
— Да, ами, аз, а-а…
Погледна касетката.
— Езичето е счупено, виждате ли? Няма да можете да записвате.
Може би от алкохола Асакава се нервира. Казвам ти да ми я дадеш, бе, идиот такъв, просто ми я дай, изсумтя наум. Но колкото и да беше пил, Асакава не си позволяваше да вика по други хора.
— Моля. Ще я върна веднага.
Поклони се. Мениджърът не можеше да си обясни защо гостът проявява такъв интерес към една стара касета. Може би има нещо интересно на нея, нещо, което някой е забравил да изтрие… Сега съжали, че не я изгледа, като я намери. Щеше му се дори веднага да я пусне, но как ще откаже на един клиент. Асакава понечи да извади портфейла, но мениджърът хвана ръката му.
— Спокойно, няма нужда да плащате. Не мога да ви взема пари за това, нали?
— Много благодаря. Ще я върна веднага.
— Ако се окаже интересна, тогава — моля! Любопитството на управителя се разгоря. Беше гледал всеки филм поне по веднъж и вече не му бяха интересни. Как съм пропуснал този? Щеше да убие няколко часа. О, сигурно е просто някое тъпо предаване, записано от телевизията така или иначе.
Беше сигурен, че ще му върнат касетката веднага.
ГЛАВА 2
Лентата беше превъртяна. Нормална 120-минутна касетка, която можеш да си вземеш отвсякъде и както бе посочил управителят, щифтчетата за записване бяха счупени. Асакава включи видеото и пъхна касетата. Седна с кръстосани крака точно пред телевизора и натисна копчето. Чу как главите се завъртат. Таеше големи надежди, че ключът към разгадаването на смъртта на четиримата ученици се таеше на тази лента. Беше натиснал копчето, решен да се задоволи с едничка следа, каквато и да е. Няма опасност, си мислеше. Какво може да ти навреди толкова само като гледаш някакъв запис?
Различни звуци и размазани образи мигаха на екрана, но след като настрои канала, картината се оправи. Екранът стана черен като мастило. Това беше първата сцена от филма. Чудейки се дали се е развалило нещо, приближи очи до екрана. Считай се за предупреден: по-добре да не го гледаш. Ще съжаляваш, че си го направил. Спомни си за думите на Шуичи Иуата. Защо ще съжалява? Асакава беше свикнал с подобни неща. Беше отразявал местните новини. Каквито и ужасни картини да види, чувстваше се сигурен, че няма да съжалява.
По средата на черния екран сякаш видя как точка светлина започва да мига. Постепенно се разшири, прескачайки наляво и надясно, преди за последно да застине на лявата страна. Тогава се разцепи, превръщайки се в разкъсани снопове светлина, пълзящи наоколо като червеи, които накрая се превърнаха в думи. Но не като надписите, които обикновено човек гледа по филмите. Тези бяха лошо написани, като че ли с бяло мастило върху черна хартия. Някак си разбра какво пише: ГЛЕДАЙ ДО КРАЯ. Заповед. Тези думи изчезнаха и изплуваха следващите.
ЩЕ БЪДЕШ ИЗЯДЕН ОТ ЗАГУБЕНИЯ… Последната дума не можеше да се разчете, но перспективата да бъдеш изяден не звучеше добре. Имаше усещането, че би трябвало да продължи с „иначе…“. Не изключвай видеото, иначе ще се случи нещо ужасно: това беше заплаха.
ЩЕ БЪДЕШ ИЗЯДЕН ОТ ЗАГУБЕНИЯ… Думите ставаха все по-големи и изпълниха всичкото черно върху екрана. Беше пълна промяна — от черно в млечнобяло. Неравномерен неестествен цвят и започна да наподобява серия от понятия, нарисувани върху платно, едно върху друго. Несъзнателното, гърчещо се, тревожност, намиране на изход, изстрелване навън — а може би това беше туптенето на живота. Мисълта имаше енергия, засищаща се с тъмнина. Странно, не искаше да натисне „стоп“. Не защото не го беше страх, че може да бъден изяден, а защото този силен излив на енергия му харесваше.
Нещо червено избуя на монохромния екран. По същото време чу подземен ек от неопределена посока. Сякаш звукът идваше отвсякъде, затова му се стори, че цялата къща се тресе. Не изглеждаше звуците да идват от малките тонколони. Бавната червена течност експлодира и полетя наоколо, като понякога обхващаше целия екран. От черно към бяло, а сега и червено… Нищо, освен бурно редуване на цветове. Все още не бе видял никаква природна сцена. Само понятия в абстрактното, втълпявани му чрез ярките сменящи се цветове. Беше измерително всъщност. И сякаш прочело мислите на зрителя, червеното се отдръпна от екрана и се появи далечен изглед към планина. От раз можеше да каже, че е вулкан с невисок връх. Изпращаше нагоре бели облаци дим към чистото синьо небе. Изглежда, камерата беше разположена някъде в подножието на планината, където земята беше покрита от грапава черникаво-кафява лава.