– В такъв случай защо не са се бръкнали за истински портрет от човек, който знае какво прави? – попита Мей.
Колкото повече гледаше портрета, толкова по-странен й се струваше. Художникът го беше аранжирал така, че всеки от Мъдреците бе положил ръка на рамото на някого от другите двама. Беше абсурдно, а извиването и протягането на ръцете им беше извън всякакви физически закони.
– Според Бейли е много забавен – каза Ани. – Даже искаше да го сложат в главното фоайе, но Стантън не се съгласи. Нали знаеш, че Бейли е колекционер? Има особен вкус. Може да прави впечатление на веселяк, на съвсем обикновен човечец от Омаха, но е познавач и е голям маниак на тема съхраняване на миналото – дори като става въпрос за кофти изкуство от миналото. Чакай само да му видиш библиотеката.
Стигнаха до огромна врата, която изглеждаше (и най-вероятно беше) от средновековието – като порта, която навремето е възпирала варварите. На нивото на гърдите стърчаха две гигантски чукала под формата на гаргойли и Мей не пропусна да се пошегува:
– Май не стават за чукане.
Ани изпръхтя, махна с ръка пред един син панел на стената и вратата се отвори. Обърна се към Мей:
– Яко, а?
Стояха в библиотека на три нива, издигащи се около открит атриум. Всичко беше изработено от дърво, мед и сребро – същинска симфония от приглушени цветове. Имаше най-малко десет хиляди книги, повечето от които подвързани с кожа и подредени по лъскавите, лакирани лавици. Между книгите стояха строги бюстове на именити хора: гърци и римляни, Джеферсън, Жана д’Арк, Мартин Лутър Кинг. От тавана висеше модел на „Елегантната гъска“[10] – или може би на „Енола Гей“[11]? Имаше и десетина антични глобуса, осветени отвътре с мека жълтеникава светлина, която сгряваше множеството вече погубени нации.
– Накупил е сума ти подобни неща, които са били на косъм да бъдат продадени на търг или да се затрият някъде.
Това е неговият кръстоносен поход, нали разбираш. Отива в някое западащо имение при хора, които са тръгнали да си разпродават съкровищата на ужасна безценица, и плаща пазарна цена за всичко, даже дава на собствениците неограничен достъп до вещите им. И те постоянно висят тук – всякакви побелели старци идват да четат или да си галят вещите. О, а това трябва да го видиш. Ще ти увисне ченето!
Ани поведе Мей нагоре по стъпалата, покрити със сложни мозайки, които вероятно бяха репродукции на мотиви от Византийската епоха. Докато се качваше, Мей се държеше за месинговото перило и забеляза, че по него няма и следа от отпечатъци, нито едно петънце. По пътя видя зелени счетоводителски настолни лампи, блестящи медни и златни телескопи, кръстосани в различни посоки, надзъртащи през прозорчета с фигурални стъкла.
– О, я виж там горе – възкликна Ани.
Мей вдигна очи и видя, че таванът представлява витраж с безброй ангели, подредени в кръгове.
– От някаква църква в Рим е.
Стигнаха до най-горния етаж на библиотеката и Ани поведе Мей през тесни коридори от книги със заоблени гръбчета, някои от които високи колкото самата нея – Библии, атласи, илюстрирани исторически книги за войни и бунтове, за отдавна изчезнали нации и народи.
– Така. А сега виж нещо – каза Ани. – Чакай... Преди да ти го покажа, трябва да сключим устен договор за конфиденциалност.
– Добре.
– Ама сериозно.
– Сериозно. Съвсем сериозна съм.
– Хубаво. А сега, като мръдна тази книга... – помести голям том, озаглавен „Най-хубавите години от нашия живот“. – Гледай!
Стената, отрупана със стотици книги, започна бавно да се отмества, докато се разкри проход към тайно помещение.
– Страшно гъзарско, а? – усмихна се Ани и двете влязоха. Стаята беше кръгла и по стените имаше още книги, но акцентът беше дупка в средата на пода, оградена с меден парапет. От центъра се спускаше стълб, водещ към незнайни дълбини.
10
Самолетът „Н-4 Херкулес“, станал известен като „Елегантната гъска“. Завършен малко след Втората световна война, следователно не навреме за бойните действия, самолетът остава единствен по рода си. Б. пр.