Обиколката продължи и следобеда, когато минаха през кулинарния курс да дегустират храната, която в този ден се приготвяше под инструктажа на прочута млада готвачка, известна с това, че не изхвърля никоя част на животното. Тя поднесе на Мей ястие, наречено „печено свинско лице“, което Мей опита и установи, че има вкус на по-тлъст бекон. Много й хареса. Разминаха се с други посетители на обиколка из кампуса – групи колежани, търговци и един сенатор с антуража си. Видяха зала за старомодни аркадни игри и игрище за бадминтон, където, както знаеше от Ани, бяха наели бивш световен шампион. Вече се стъмваше, когато Джосая и Дениз я върнаха обратно в центъра на кампуса. Хората поставяха факли по тревните площи наоколо и ги палеха.
Няколко хиляди служители на Кръга започнаха да се събират в здрача и застанала сред тях, Мей знаеше, че никога повече няма да иска нито да работи, нито изобщо да се намира някъде другаде. Родният й град и останалата част от Калифорния, останалата част от Америка, й се струваха някаква хаотична бъркотия в развиващия се свят. Извън стените на „Кръгът“ всичко беше глъч и борба, провал и мръсотия. Тук обаче всичко беше изкусурено. Най-кадърните хора бяха създали най-кадърните системи, а най-кадърните системи бяха донесли неограничен капитал, довел до това – най-доброто работно място. И нищо чудно, помисли си Мей. Кой друг може да създаде утопия освен самите утописти?
– Това парти ли? Нищо работа – увери я Ани, докато бавно обхождаха десетметровата шведска маса. Вече беше тъмно, а нощният въздух – хладен, но кампусът остана непонятно топъл, осветен от кехлибареното сияние на стотици факли. – По идея на Бейли е. Не че по принцип е кой знае какъв фен на природните явления, но си пада по звездите, природните цикли и такива разни, така че това със слънцестоенето е по неговата част. По някое време ще се появи да поздрави всички – или поне обикновено така прави. Миналата година беше по блузка без ръкави. Много се гордее с мускулите на ръцете си.
Мей и Ани тръгнаха по тучната ливада с пълни чинии и си намериха места на каменния амфитеатър, построен на високия тревист склон. Ани постоянно й наливаше още вино от бутилка с ризлинг, който си произвеждали в Кръга – някаква нова рецепта с по-малко калории и повече алкохол. Мей се загледа през ливадата към съскащите факли, подредени в редици, всяка от които отвеждаше пируващите към различни занимания – лимбо, кикбол, „електрическа пързалка“,[12] – които нямаха нищо общо със слънцестоенето. Благодарение на тази привидна произволност и липсата на какъвто и да е наложен график, партито далеч надхвърляше ниските й очаквания. Много скоро всички бяха пияни и Мей загуби Ани, след което самата тя се изгуби, докато в един момент не стигна до игрището за боче, където група по-възрастни кръгаджии, всички на поне трийсет години, търкаляха пъпеши и се целеха в кегли.
Успя да се върне обратно на ливадата, където се включи в някаква игра, наречена „Ха“, в която не трябва да правиш нищо друго, освен да лежиш с разперени ръце и крака, докосвайки хората от двете си страни. Когато човекът до теб каже „ха“, и ти трябва да го кажеш. Ужасна игра, но в момента Мей имаше нужда точно от това, защото й се виеше свят и щеше да й е по-добре в хоризонтално положение.
– Виж я. Изглежда толкова спокойна – каза някакъв глас наблизо.
Мей осъзна, че мъжкият глас говори за нея и отвори очи. Над себе си не видя никого. Само небе – почти чисто, с изключение на няколко сиви ивици, които бързо плуваха над кампуса, запътили се към морето. Клепачите й тежаха, макар да знаеше, че не е късно, или поне не минаваше десет. Днес обаче не искаше да заспива, както обикновено правеше след две-три чашки, затова стана и тръгна да търси Ани, или още ризлинг, или и двете. Откри шведската маса, но тя беше като плячкосана от диви животни или викинги, затова се отправи към най-близкия бар, където обаче вече нямаше ризлинг и предлагаха само някакъв бъркоч от водка с енергийна напитка. Продължи нататък, разпитвайки случайни хора за ризлинг, докато пред нея не премина сянка.
– Ей там има още – каза сянката.
Мей се обърна и видя очила, които проблясваха в синьо, кацнали върху неясен мъжки силует. Онзи се обърна да си ходи.
– След теб ли вървя? – попита Мей.
– Още не. Стоиш на място. Но трябва да вървиш, ако искаш още от онова вино.
Тя последва сянката през ливадата до завета на няколко високи дървета, през които се процеждаше лунната светлина, сто сребристи копия. Сега виждаше силуета по-добре: бежова тениска и елече от кожа или велур – комбинация, която Мей не беше срещала от известно време. Мъжът спря и клекна до един изкуствен водопад, който се стичаше по стената на „Индустриалната революция“.
12
Ритмичен танц, станал популярен в Америка през седемдесетте години на миналия век. Б. пр.