– Странен човек си ти – каза му.
– Нямам родители – отговори той. – Това може ли да ми откупи прошка?
Тогава, осъзнал, че разкрива твърде много, при това твърде отчаяно, добави:
– Не пиеш.
Мей го остави да смени темата за детството си.
– Стига ми толкова – каза. – Постигнах желания ефект.
– Много съжалявам. Понякога думите ми просто застават в грешния ред.
– Наистина си странен – повтори Мей и действително го мислеше. Беше на двайсет и четири, а досега не беше срещала човек като него. Това, помисли си на пияна глава, не е ли знак от бога? Че през целия си живот досега е срещала хиляди хора, всичките еднообразни, всичките безинтересни, а ето го този нов и чудат мъж, който говореше странни неща. Всеки ден някой учен откриваше нов вид жаба или водна лилия и това като че ли доказваше съществуването на някакъв божествен шоумен, някакъв небесен изобретател, който ни измисля нови играчки и после ги крие, но все на места, където да се натъкнем на тях. Също като този Франсис – нещо напълно различно, някаква нова жаба. Мей се обърна към него и си помисли, че би го целунала.
Той обаче беше зает. С едната ръка си изпразваше обувката, от която се сипеше пясък, а другата му беше в устата и като че ли се опитваше да си изгризе целия нокът наведнъж.
Ентусиазмът й секна и тя се замисли дали вече да не се отправя към леглото.
– Как ще се прибират всички? – попита.
Франсис се загледа след една група хора, които май се опитваха да образуват пирамида.
– Ами например има общежития. Обаче се обзалагам, че отдавна са заети. Също така винаги осигуряват няколко микробуса. Сигурно са ти казали. – Той посочи към главния вход, където се виждаха покривите на микробусите, които беше забелязала още сутринта, на влизане. – Компанията си изчислява цената на всичко. Някой служител да кара до вкъщи твърде уморен – или, в този случай, твърде пиян... микробусите в крайна сметка им излизат доста по-евтино. Не ми казвай, че поначало не си дошла заради микробусите! Страхотни са. Отвътре са като яхти. Със сума ти сепарета и всичко е дървено... Направо цялото си е одървено.
– Одървено, а? – Мей заби кроше в рамото на Франсис, съзнавайки, че флиртува и че е идиотско да флиртуваш с колега още на първата си вечер, също както и да пиеш толкова много още на първата си вечер. Само че вече беше свършила и двете неща и се чувстваше щастлива.
Една фигура се носеше към тях. Мей я наблюдаваше с лениво любопитство и първо осъзна, че е жена. След това – че е Ани.
– Този тип да не се опитва?... – подхвана Ани.
Франсис бързо се отдръпна от Мей, после скри бутилката зад гърба си. Ани се разсмя.
– Франсис, нещо си ми много подозрителен.
– Извинявай. Чу ми се нещо за опип... че каза друго.
– Аха! Гузна съвест! Видях как Мей те цапардоса по рамото и просто се пошегувах. Но ти май се опитваш да си признаеш нещо. Какви си ги намислил, Франсис Гарбанзо?
– Гаравента.
– Да. Знам как се казваш.
– Франсис... – Ани тромаво се стовари помежду им, – искам да те попитам нещо, като твой дълбокоуважаем колега, но и като приятел. Става ли?
– Давай.
– Чудесно. Имаш ли нещо против да остана насаме с Мей? Искам да я целуна по устата.
Франсис се засмя, но смехът му секна, когато видя, че и Мей, и Ани са съвсем сериозни. Уплашен, объркан и видимо смутен от Ани, той се отправи надолу по стълбите и през тревата, като избягваше празнуващите. По средата на ливадата се спря, обърна се и погледна нагоре, като че ли за да се увери, че Ани наистина планира да го замести като компания на Мей за вечерта. Когато страховете му се потвърдиха, мина под атриума на „Мрачните векове“. Опита се да отвори вратата, но не успя. Дърпа, бута, но вратата не помръдна. Знаеше, че го наблюдават, затова сви зад ъгъла и се скри от поглед.
– Каза, че е от сигурността – подхвърли Мей.
– Това ли ти е казал? Сериозно? Франсис Гаравента?
– Очевидно не е...
– Е, не е от сигурността в смисъл на охранител. Не е от Мосад! Само че, кажи ми, да не съм прекъснала нещо, което определено не трябва да вършиш още на първата си вечер тук, идиот такъв?
– Нищо не си прекъснала.
– Аз пък мисля, че съм.
– Не, наистина не си.
– Съм. Знам, че съм.
Ани видя бутилката в краката на Мей.
– Мислех си, че пиенето свърши още преди часове!
– Имаше още във водопада при „Индустриалната революция“.
– А, да. Хората си крият неща там.
– Току-що се чух да казвам: „Имаше още вино във водопада при „Индустриалната революция“.“