– Знам. Егати абсурда.
Вкъщи, след микробуса, след шота, който някой й беше дал, докато пътуваха, и след като изслуша тъжната история на шофьора за семейството му – за близнаците и жена му, която имала подагра, – Мей не можеше да заспи. Лежеше на евтиния разгъваем диван в малката си стаичка, в апартамента под наем до железопътните линии, който делеше с две непознати – стюардеси, които почти не се прибираха. Апартаментът се намираше на втория етаж на бивш мотел и беше скромен, невъзможен за почистване, овонян на отчаянието и гадните манджи на предишните наематели. Мястото беше потискащо, особено след деня, прекаран в Кръга, където всичко беше направено с грижа, любов и чувство за естетика. Мей поспа няколко часа в окаяното си ниско легло, събуди се и отново изживя в главата си изминалия ден. Замисли се за Ани, за Франсис, за Дениз и Джосая, за пожарникарския пилон, за „Енола Гей“ и водопада, и факлите, и за всички тези неща, които бяха като от екзотична почивка или от сън, който е невъзможно да задържиш в реалността... Но същевременно знаеше – тъкмо това я държеше будна и главата й бръмчеше от нещо като детска радост – че ще се върне на това място, където се беше случило всичко. Там тя беше добре дошла, там работеше.
Отиде рано. Само че когато пристигна в осем, осъзна, че не са й дали бюро, или поне не истинско, и че не знае къде ще работи. Почака един час под табела с надпис „Да го направим. Да направим всичко“, докато не се появи Рената. Тя я заведе на втория етаж на „Ренесанса“ в голяма стая с размерите на баскетболно игрище, в която имаше двайсетина бюра, всяко различно, изваяно в различна форма от светло дърво. Бюрата бяха разделени със стъклени панели и подредени в групи по пет, като венчелистчета на цвете. Всички бяха празни.
– Ти си първата тук – каза Рената, – но няма дълго да си сама. Всеки нов офис на „Обгрижване на клиенти“ обикновено се запълва доста бързо. А тук ще си близо до по-старшите – добави тя и махна с ръка към дузината офиси около празната стая. Служителите в тях се виждаха през стъклените стени, а супервайзерите им на възраст между двайсет и шест и трийсет и две години започваха работния ден спокойни, компетентни, мъдри.
– Архитектите май много обичат стъкло – подметна Мей с усмивка.
Рената се спря, сбърчи чело и се замисли над казаното.
– Мисля, че да. Мога да проверя. Но преди това трябва да ти обясня как е устроено всичко и какво да очакваш през първия си реален работен ден.
Рената описа функциите на бюрото, стола и екрана, и трите изпипани до съвършенство в ергономическо отношение, с възможност да бъдат пригодени за работа в изправено положение.
– Можеш да си подредиш нещата и да си нагласиш стола, а и... О, май пристига комитетът по посрещането. Не ставай – каза Рената и се отдръпна встрани.
Мей проследи погледа й и видя трио млади лица, запътили се към тях. Оплешивяващ мъж, наближаващ трийсетте, й подаде ръка. Мей се здрависа с него и той сложи на бюрото възголям таблет.
– Здрасти, Мей, аз съм Роб от отдел „Финанси“. Бас държа, че тъкмо мен се радваш да видиш – каза той с усмивка, после се разсмя сърдечно, все едно току-що бе осъзнал наново остроумието в репликата си. – Добре. Попълнили сме всичко, само трябва да се подпишеш на тези три места.
Той посочи екрана, където мигаха три жълти полета в очакване на подписа й. Когато тя се разписа, Роб все таблета и се усмихна приветливо.
– Благодаря ти и добре дошла на борда!
Той се обърна и излезе, а на негово място застана закръглена жена с безупречна бронзова кожа.
– Здравей, Мей, аз съм Таша, нотариусът.
Подаде й обемиста папка и попита:
– Носиш ли си шофьорската книжка? – Мей й я подаде. – Чудесно. Трябват ми три подписа. Не ме питай защо, нито пък защо всичко това е на хартия. Правителствени наредби.
Таша посочи три последователни квадратчета и Мей се подписа във всяко.
– Благодаря – каза Таша и й подаде син тампон за печати. – А сега по един отпечатък до всеки подпис. Не се притеснявай, мастилото не цапа. Ще видиш.
Мей притисна палеца си към тампона, след това към листа, във всяко квадратче до трите си подписа. Мастилото се отпечата на хартията, но когато погледна палеца си, той беше абсолютно чист. Таша повдигна вежди, отразявайки задоволството на Мей.
– Видя ли? Невидимо е. Единственото място, на което остава, е тази хартия.
Ето затова беше дошла тук. Защото всичко се вършеше по по-добър начин. Дори мастилото за отпечатъци беше напредничаво, невидимо.
Когато Таша си тръгна, мястото й зае слаб мъж в червена блуза с цип. Той се здрависа с Мей.