През следващите няколко минути на двата адреса започнаха да се появяват автомобили, чиито пътници заснемаха пристигането си. Единият адрес се намираше над дрогерия за хомеопатични лекарства, зад която започваха обширни иглолистни гори. На една от камерите се видя ръка, която се пресегна и почука на вратата, след това обективът надникна през прозореца. Отначало никой не отвори, но след малко вратата се открехна и камерата се наведе надолу, където стоеше малко момченце на около пет години, което изглеждаше ужасено от тълпата пред къщата.
– Тук ли е Мърсър Медейрос? – попита глас зад кадър.
Момченцето се извърна и изчезна обратно в тъмната къща.
– Татко!
За момент Мей се паникьоса, че това момченце е на Мърсър – всичко се случваше твърде бързо, за да може да пресметне нещата правилно. Вече имаше син, така ли? Не, осъзна тя, няма как това да му е роден син. Може би се е нанесъл при някоя жена, която вече си е имала деца?
Но когато на вратата се очерта силует, тя видя, че не е Мърсър. Беше мъж с козя брадичка на около четиресет години, облечен с тениска и анцуг. Задънена улица. Бяха изминали малко над осем минути.
Откриха втория адрес. Беше в гората, високо по планинския склон. Главният видео образ зад Мей превключи на този изглед от кола, която бързо се изкачваше по лъкатушещия път към голяма, сива дървена барака.
Този път операторът беше по-ловък. Някой снимаше усмихната млада жена, която почука на вратата, докато веждите й пакостливо подскачаха:
– Мърсър? – каза тя срещу вратата. – Мърсър, там ли си? – Свойският й глас внезапно смути Мей, – Полилеи ли си сглобяваш?
Стомахът на Мей се преобърна. Предусещаше, че Мърсър никак няма да одобри този въпрос и снизходителния му тон. Искаше й се лицето му да се появи на вратата колкото се може по-скоро, за да може да разговаря с него лично. Но никой не отваряше.
– Мърсър! – каза младата жена. – Знаем, че си вътре. Виждаме ти колата.
Камерата се обърна встрани и Мей с трепет видя, че там наистина стои паркиран пикапът на Мърсър. След това камерата се обърна назад и показа група от десетина души, голяма част от които приличаха на местни – повечето носеха спортни шапки и поне един имаше камуфлажен екип. Докато изгледът се върне към вратата, тълпата беше започнала да скандира:
– Мърсър! Мърсър! Мърсър!
Мей погледна часовника – девет минути и двайсет и четири секунди. Щяха да подобрят рекорда си с Фиона Хайбридж с поне една минута, но първо Мърсър трябваше да се появи на вратата.
– Заобиколете отзад! – каза младата жена и на екрана в залата се видя образ от друга камера, която надзърташе към верандата и през прозорците. Вътре не се виждаше никой. Имаше въдици, куп рога, книги и купчини с листове хартия, струпани около прашни дивани и столове. На полицата над камината Мей видя позната снимка на Мърсър с братята и родителите му на път към парка Йосемити. Спомняше си снимката добре и беше сигурна кои са хората на нея, защото винаги й се беше струвало и странно, и същевременно прекрасно как шестнайсетгодишният Мърсър беше облегнал глава на рамото на майка си и в очите му се четеше непринудена любов.
– Мърсър! Мърсър! Мърсър! – скандираше тълпата.
Мей си помисли, че е напълно възможно в момента Мърсър да е на поход или, като някакъв пещерен човек, да е тръгнал да си събира дърва и да не се върне с часове. Беше готова да се обърне към публиката, да обяви търсенето за успешно и да прекрати демонстрацията – в крайна сметка без капка съмнение го бяха открили, – когато се чу пронизителен глас:
– Ето го! При колата!
И двете камери се раздвижиха и разтресоха, когато операторите се втурнаха от верандата към тойотата. Една фигура се вмъкваше в пикапа и Мей позна Мърсър, върху който вече връхлитаха камерите. Но когато се приближиха достатъчно, че той да може да чуе гласа й, Мърсър вече се движеше на задна скорост по алеята.
Млад мъж тичаше до колата и успя да закачи нещо на стъклото при пътническата седалка. Мърсър излезе на главния път и се засили напред. Зад него настана хаос от тичане и смях, докато всички участници се съберат пред къщата и се качат по колите си, за да тръгнат след него.
Получи се съобщение от един от преследвачите, че е сложил камера на прозореца на колата на Мърсър, която веднага активира и на екрана в залата се появи ясният образ на Мърсър, който шофираше.
Мей знаеше, че звукопредавателят на камерата е еднопосочен и че не може да говори с Мърсър, но знаеше, че трябва да намери начин. Той все още нямаше как да знае, че тъкмо тя стои зад всичко. Трябваше да го увери, че това не е някаква зловеща ловна експедиция. Че е просто тя, приятелката му, Мей, която демонстрира нова програма и всичко, което иска от него, е да си поговорят за секунда и заедно да се посмеят на случилото се.