Но докато отвъд прозореца му се нижеха горите в мъглявина от кафяво, бяло и зелено, устата на Мърсър се беше превърнала в ужасяваща резка от гняв и страх. Постоянно поднасяше на завоите, караше безразсъдно и се носеше към планината с бясна скорост. Мей се притесняваше дали останалите ще успеят да го догонят, но знаеше, че разполагат с камерата, която предлагаше толкова ясна, едва ли не филмова картина с пленителни кадри. Приличаше на своя любим Стийв Маккуин, който караше бясно, но държеше под пълен контрол мятащия се пикап. Хрумна й, че могат да направят шоу с живо предаване, в което хората просто се снимат как шофират през живописни местности на висока скорост. „Карай, каза тя“ – така можеха да го кръстят. Фантазията й изведнъж бе прекъсната от гласа на Мърсър, изпълнен с жлъч:
– По дяволите! – извика той. – Вървете по дяволите!
Гледаше в камерата. Беше я открил. Ъгълът на гледката изведнъж започна да се снижава. Мърсър сваляше прозореца. Мей се зачуди дали камерата ще издържи, дали лепилото й ще спре автоматичния прозорец, но отговорът дойде секунди по-късно, когато камерата бе изстъргана от стъклото и обективът се завъртя лудо, докато падаше. Видя се гора, след това асфалт и накрая, когато се установи на пътя – небе.
Часовникът показваше 11:51.
В продължение на няколко дълги минути Мърсър не се виждаше на камерите на преследвачите. Мей предполагаше, че ще се появи всеки момент, че някоя от колите зад него ще успее да го догони, но и четирите очевидно изоставаха. Всяка се движеше по различен път и от аудиовръзката стана ясно, че никой няма представа къде е Мърсър.
– Добре – каза Мей, знаейки, че ще удиви публиката. – Пуснете дроновете! – изрева тя шеговито като някой злодей от филмите.
Отне болезнено дълго време, около три минути, докато всички единайсет налични частни дрона в околността се издигнат във въздуха, управлявани от собствениците си. Всички се запътиха към планината, където се предполагаше, че е и Мърсър. Благодарение на вградената им навигация нямаше опасност да се сблъскат и след като комбинираха силите си със сателитния образ, успяха открият гълъбовосиния пикап за шейсет и седем секунди. Часовникът показваше 15:04.
Камерите на дроновете се появиха на екрана в залата, където образуваха невероятна решетка от образи. Добрата подредба на дроновете създаваше калейдоскопичен изглед към колата, която се движеше стремглаво по планинския път измежду дебелите стволове на боровете. Няколко от по-малките машини успяха да се снишат за по-добър изглед, но останалите бяха твърде големи, за да маневрират между дърветата и останаха да снимат отгоре. Един от малките дронове беше доближил пикапа и сякаш се закрепяше за прозореца от страната на Мърсър. Той усети натрапчивото присъствие на дрона и се обърна към него с преобразено от неподправен ужас лице. Мей никога не го беше виждала в такова състояние.
– Някой може ли да ми осигури аудиовръзка с дрона върху колата? – попита Мей. Знаеше, че ако говори през колонките на дрона, Мърсър ще може да я чуе, да разбере, че е тя. Получи сигнал, че аудиовръзката е осъществена.
– Мърсър! Аз съм, Мей! Чуваш ли ме?
По лицето му се изписа едва доловим знак, че я е разпознал. Той присви очи и отново погледна дрона невярващо.
– Мърсър, спри колата. Просто съм аз! Мей! – каза тя и след малко добави почти през смях: – Само исках да ти кажа здрасти.
Публиката избухна в смях. Реакцията им сгря душата на Мей и тя като че ли очакваше и Мърсър да се засмее, да спре, да поклати глава с възхищение пред прекрасната сила на инструментите, които бяха на нейно разположение. Искаше й се той да каже: „Добре, хванахте ме. Предавам се. Победихте“.
Но Мърсър не се усмихна и не спря. Дори вече не гледаше дрона. Като че ли имаше нов план и вниманието му беше приковано към него.
– Мърсър! – каза отново Мей с шеговит заповеднически тон. – Мърсър, веднага спри превозното средство и се предай. Заобиколен си... – тя се спря и понижи драматично глас – от приятели!
Както и очакваше, сред публиката се разнесе гръмък смях и овации.
Мърсър обаче все така не спираше. Не беше поглеждал дрона от няколко минути. Мей погледна часовника: 19 минути и 57 секунди. Не можеше да реши има ли изобщо някакво значение дали той ще спре, дали ще обърне внимание на камерите. Бяха го открили, в крайна сметка, нали? Сигурно даже си бяха подобрили рекорда от Фиона Хайбридж, когато го хванаха как тича към пикапа. В този момент вече бяха потвърдили идентичността му. За момент й мина през ума да отпратят дроновете и да спрат камерите, защото Мърсър беше в едно от онези свои настроения и нямаше да им съдейства – а и така или иначе вече бяха доказали това, което искаха.