– Здравей, аз съм Джон. Писах ти имейл вчера да си донесеш свидетелството за раждане?... – Той сключи ръце като за молитва.
Мей извади свидетелството от чантата си и очите на Джон светнаха.
– Донесла си го! – Той плесна тихо с ръце и показа дребните си зъби. – Никой не се сеща от първия път! Ти си ми новата любимка!
Джон го взе и обеща да го върне, след като направи фотокопие. Зад него стоеше четвърти служител, този път благ мъж на около трийсет и пет – определено най-възрастният човек, когото беше срещала до момента този ден.
– Здравей, Мей. Аз съм Брандън и имам честта да ти връча новия таблет.
Държеше лъскав предмет, прозрачен, с черни ръбчета, гладки като обсидиан. Мей беше смаяна.
– Но тези още дори не са излезли на пазара!
Брандън се усмихна широко.
– Четири пъти по-бърз е от предшественика си. С моя си играя вече цяла седмица. Страхотен е.
– И аз получавам такъв?
– Вече е твой – каза той. – Името ти е написано на него.
Той обърна таблета настрани и показа гравираното й име: Мейбълин Ренър Холанд. След това й го подаде. Лек като хартия.
– Така, предполагам, имаш собствен таблет?
– Да. Е, по-точно лаптоп.
– Лаптоп ли? Еха. Може ли да го погледна?
Мей го посочи.
– Имам чувството, че сега трябва да го пусна в кофата – смотолеви тя.
– Не, недей! Поне го рециклирай.
– Е, не, шегувах се – каза Мей. – Сигурно ще го запазя. Всичко ми е на него.
– А, тъкмо затова съм дошъл. Трябва да прехвърлим всичките ти файлове на новия таблет.
– О, това мога и сама да го свърша.
– А би ли ме удостоила с честта да го направя аз? Цял живот се уча за този едничък момент.
Мей се засмя и се плъзна встрани със стола. Брандън клекна пред бюрото и сложи новия таблет до лаптопа. За броени минути прехвърли цялата информация и всичките акаунти на Мей.
– Така. Сега нека направим същото и с телефона ти. Абракадабра!
Той бръкна в чантата си и извади чисто нов телефон, който беше с няколко значителни крачки пред нейния. Също като таблета, и телефонът вече носеше името й на гърба си. Брандън сложи стария и новия телефон един до друг на бюрото и бързо, безжично прехвърли всички данни.
– Добре. Сега всичко, което имаше на стария си телефон и на твърдия диск на лаптопа, е на разположение през таблета или телефона ти, но също така е запаметено в облака и на нашите сървъри. Музиката, снимките, съобщенията, данните. Никога няма да се изгубят. Ако изгубиш самия таблет или телефона, отнема точно шест минути всичко да се възстанови на следващия апарат. Всичко ще е тук и през следващата година, и през следващия век.
И двамата се вгледаха в новите устройства.
– Иска ми се системата ни да съществуваше преди десет години – въздъхна той. – Изпържих два диска един след друг и чувството е, все едно ти е изгоряла къщата, с всичко, което имаш вътре.
Брандън се изправи.
– Благодаря ти – каза Мей.
– Няма за какво. Сега ще можем да ти пращаме ъпдейти на софтуера, апликациите, всичко, и да знаем, че си с последните версии. Всички в O.K. трябва да са с една и съща версия на целия софтуер, както се досещаш. Ами, май това е всичко... – Тръгна заднешком. После се спря. – А, също така е много важно всички устройства на компанията да са защитени с парола, затова съм ти сложил. Написана е тук. – Той й подаде лист хартия, на който беше изписана поредица от цифри и различни специални символи. – Надявам се да успееш да я запомниш още днес, след това изхвърли листа. Става ли?
– Добре. Става.
– После можем да я сменим, ако искаш. Само дай знак и ще ти сложа нова. Всички се генерират от компютър.
Мей взе стария си лаптоп и тръгна да си го прибира в чантата.
– Искаш ли да се отървеш от него? Правим го по много екологичен начин.
– Може би утре – отговори Мей. – Искам да се сбогувам.
Брандън се усмихна снизходително.
– О. Разбирам. Ами, добре. – Той се поклони и си тръгна, а зад него Мей видя Ани. Беше сложила юмрук под брадичката си и стоеше с наклонена глава.
– Ето го и моето малко момиченце, най-после порасна!
Мей стана и здраво я прегърна.
– Благодаря ти – зарови лице във врата й.
– Ооо – каза Ани и се опита да се изтръгне. Мей я стисна още по-силно.
– Наистина.
– Няма защо – Ани успя да се отскубне. – По-спокойно. Или не, по-добре продължи. Тъкмо започна да става секси.
– Сериозно. Благодаря ти – повтори Мей с писклив глас.
– А, не, не, не – предупреди я Ани, – без рев на втория ти ден.
– Съжалявам, просто съм ти толкова благодарна.