Выбрать главу

– Съвсем възможно е, трябва да мине време – каза Бейли. – Скръбта няма точно разписание, колкото и на нас да ни се иска. Но не бива да виниш себе си. Надявам се, че не го правиш.

– Ами, трудно е да не го правя – призна Мей и сбърчи лице. Тези думи не бяха думите на президент и Бейли мигновено се хвана за тях.

– Мей, опитваше се да помогнеш на един душевно разстроен, асоциален млад мъж. Ти и останалите участници му протегнахте ръка, за да се опитате да го върнете в прегръдките на човечеството, но той ви отблъсна. Смятам за очевидно, че ти, ако не друго, беше последната му надежда.

– Благодаря ти за думите.

– Все едно си лекар и идваш да помогнеш на болен пациент, но при вида на доктора пациентът скача през прозореца. Едва ли можеш да бъдеш винена.

– Благодаря.

– А родителите ти? Те как са?

– Добре са. Благодаря.

– Сигурно е било приятно да се видите на службата.

– Да – отговори Мей, въпреки че едва й бяха проговорили и оттогава не се бяха чували.

– Знам, че между вас все още има известна дистанция, но с времето ще се стопи. Дистанцията винаги се стапя.

Мей се чувстваше искрено благодарна на Бейли за силата и спокойствието му. В този момент той беше най-близкият й приятел и същевременно нещо като баща. Обичаше собствените си родители, но те не бяха така мъдри, така силни. Беше благодарна на Бейли, и на Стентън, и най-вече на Франсис, който не се отдели от нея през изминалите дни.

– Съкрушен съм от случилото се – продължи Бейли. – Но същевременно и ме е яд. Знам, че е неуместно и че съм чувствителен на тази тема, но истината си е истина: нямаше никакъв шанс нещата да се развият по този начин, ако Мърсър беше в самоуправляващо се превозно средство. Програмирането щеше да го предотврати. Средства като това, което той караше, трябва да се забранят, честно казано.

– Така е – съгласи се Мей. – Проклетият му пикап...

– И не че ми е за парите, но имаш ли представа колко ще струва да се поправи този мост? И колко вече е струвало да се почисти цялото мазало отдолу? Ако беше в самоуправляващо се превозно средство, нямаше да има възможност за самоунищожение. Колата щеше да се изключи. Но... извинявай. Не е редно да ти надувам главата с нещо такова в този момент на скръб.

– Няма нищо.

– И какво е правил сам-самичък в онази барака? Естествено е да изпадне в депресия и да се докара до състояние на лудост и параноя. Когато участниците пристигнаха, човекът вече беше отвъд спасението. Седял си е там сам, недостижим от хилядите, дори милиони други хора, които са щели да му помогнат по всякакъв възможен начин, стига само да са знаели.

Мей погледна нагоре към тавана с витражи, към всички тези ангели, и си помисли колко много щеше да се хареса на Мърсър да го смятат за мъченик.

– Толкова много хора го обичаха – промълви тя.

– Наистина, толкова много. Видя ли коментарите в негова памет? Хората са искали да помогнат. Опитали са се. И ти си опитала. И със сигурност щеше да има още хиляди желаещи, стига той да беше позволил. Ако отблъскваш човечеството, всички инструменти на твое разположение, цялата помощ, която ти се предлага, то тогава няма как последствията да не са лоши. Отблъскваш технологията, която не позволява на колите да се хвърлят от мостове, и се хвърляш от мост – физически. Отблъскваш помощта и любовта на милиардите състрадателни души по света и се хвърляш от мост – емоционално. Нали? – Бейли направи пауза, сякаш да позволи и на двама им да оценят сполучливата метафора, която беше съчинил. – Отблъскваш групите, хората, слушателите по света, които искат да общуват с теб, да ти съчувстват, да споделят проблемите ти... тогава катастрофата е неизбежна. Мей, това беше един откровено депресиран и изолиран млад мъж, който не беше способен да оцелее в свят като този, свят, който се движи напред към общността, единството. Ще ми се да го познавах. Е, чувствам, че сякаш малко го опознах след събитията през онзи ден. Но не достатъчно, разбира се.

Разстроен, Бейли издаде дълбок гърлен звук.

– Знаеш ли, преди няколко години ми дойде идеята да се опитам да опозная всеки човек на тази земя. Всеки един, дори и само мъничко. Дори просто да му стисна ръката и да кажа здравей. И когато ме осени тази идея, наистина смятах, че мога да го направя. Усещаш ли притегателната сила на подобно начинание?