– Да, напълно – каза Мей.
– Само че на този свят има около седем милиарда души! Направих бърза сметка и изводът, до който стигнах, е следният: ако отделя по три секунди на всеки човек, това ще са двайсет души в минута. Хиляда и двеста в час! Звучи добре, а? Но дори и с тази скорост след цяла една година ще съм се запознал с едва 10 512 000 души. Би ми отнело 665 години да се запозная с всеки човек! Доста депресиращо, не мислиш ли?
– Наистина – отговори Мей. И тя беше правила подобни калкулации. Достатъчно ли е, помисли си тя, да бъдеш видян от една част от тези хора? И това е нещо.
– Следователно трябва да се задоволим с хората, които вече познаваме и можем да познаваме – продължи Бейли с тежка въздишка. – И с това да знаем всъщност колко много хора има на този свят. Толкова са много, а ние трябва да избираме сред тях. В случая с Мърсър изгубихме един от многото хора на света, което ни напомня, че животът хем е ценен, хем е и в изобилие. Не съм ли прав?
– Напълно.
Мислите на Мей също бяха тръгнали в тази посока. След смъртта на Мърсър и срива на Ани, когато се беше почувствала толкова самотна, усети как пропастта у нея отново зейва, по-голяма и по-черна от всякога. Но тогава на помощ й се бяха притекли зрители от целия свят, изпратиха й подкрепата и усмивките си – получи милиони, десетки милиони – и Мей вече знаеше какво е тази цепнатина и как да я слепи обратно. Представляваше незнанието. Незнанието кой я обича и за колко дълго. Представляваше лудостта, до която водеше незнанието. Незнанието кой е Калден, какво си мисли Мърсър, какво си мисли Ани, какви са плановете й. Мърсър подлежеше на спасяване – и можеше да бъде спасен, – ако беше споделил мислите си, ако беше допуснал до себе си Мей и останалата част от света. Незнанието беше семенцето на лудостта, самотата, подозрението, страха. Само че имаше начини всичко това да бъде разрешено. Откритостта й я беше направила достъпна за света, беше я направила по-добър човек, беше я доближила – надяваше се тя – до перфектността. Сега светът щеше да я последва. Пълната прозрачност щеше да донесе пълен достъп и повече нямаше да има незнание. Мей се усмихна при мисълта колко просто беше всъщност всичко, колко чисто. Бейли също се усмихна.
– Говорейки за хора, за които ни е грижа и не искаме да изгубим – каза той, – зная, че вчера си ходила да видиш Ани. Как е тя? Има ли промяна в състоянието й?
– Не. Но знаеш що за човек е Ани. Силна е.
– Така е. И е много важна за всички ни тук. Също като теб. Винаги ще сме до теб и до Ани. Знам, че и двете го знаете, но исках отново да го кажа. Никога няма да останете без Кръга. Ясно ти е, нали?
Мей се опитваше да не се разплаче.
– Да.
– Добре тогава – усмихна се той отново. – Трябва да вървим. Стентън ни чака, а и мисля, че на всички ни – добави той, имайки предвид зрителите – ще дойде добре малко отвличане на вниманието. Готова ли си?
Докато се придвижваха по тъмния коридор към новия аквариум, който излъчваше ярка синя светлина, Мей видя новия гледач да се качва по стълбата. Стентън беше наел друг морски биолог заради известни разминавания във философските им виждания с Джорджия. Тя се беше противопоставила на експерименталното хранене на Стентън и беше отказала да направи това, което се канеше да направи заместникът й, висок мъж с бръсната глава – да събере всички създания от Марианската падина в един съд, за да се получи нещо по-близко до истинската среда, в която ги беше открил Стентън. Идеята беше толкова логична, че Мей даже се радваше, че са освободили Джорджия. Та кой не би искал животните да са в близка до естествената си среда? Джорджия беше твърде плаха и й липсваше далновидност, а такъв човек нямаше място около аквариумите, Стентън или изобщо в Кръга.
– Ето го и него – каза Бейли, когато наближиха. Стентън пристъпи напред, Бейли му стисна ръката, след което Стентън се обърна към Мей:
– Мей, толкова се радвам да те видя отново – каза той и взе двете й длани в своите. Беше в приповдигнато настроение, но крайчетата на устните му за миг се извиха надолу в знак на почит към загубата й. Мей се усмихна свенливо и вдигна очи. Искаше да му покаже, че е добре, че е готова. Стентън кимна, отстъпи назад и погледна аквариума. Беше поръчал да се изработи далеч по-голям съд за случая, пълен с изумително разнообразие от живи корали и водорасли, чиито цветове се сливаха хармонично под ярката светлина на аквариума. Имаше лилави актинии, зелени и жълти мехурести корали и някакви странни, бели, сферични морски гъби. Водата беше спокойна, но някакво леко течение полюшваше лилавата растителност, която се подаваше измежду каменните корали.