– Ето го и Виктор – продължи Бейли, – който пренася най-фините ни гости, морското конче и многобройното му поколение. Както виждате, в момента се намират в найлонов плик, също както бихте носили новата си златна рибка от магазина към къщи. Оказва се, че това е най-добрият начин за пренасяне на толкова нежни създания. Няма твърди повърхности, в които да се ударят, а и найлонът е далеч по-лек от плексигласа или който и да е друг твърд материал.
Гледачът вече беше на върха на стълбата и след бързото утвърдително кимване на Стентън внимателно спусна плика до повърхността на водата. Морските кончета, както винаги пасивни, се бяха скупчили близо до дъното и не даваха признак да съзнават каквото и да е – че са в плик, че ги местят, че изобщо са живи. Едва помръдваха и по никакъв начин не се противяха.
Мей погледна брояча на гривната си – зрителите й бяха шейсет и два милиона. Бейли даде знак, че ще изчакат малко, докато температурата на водата в плика и в аквариума се изравни, и Мей се възползва от възможността отново да погледне към Калден. Опита се да засече погледа му, но очите му бяха приковани към аквариума. Взираше се във водата и се усмихваше благо на морските кончета, сякаш гледа собствените си деца.
От другата страна на аквариума Виктор отново се катереше по червената стълба
– Колко вълнуващо! – възкликна Бейли. – В момента виждаме как пренасят октопода към аквариума. Нужен му е по-голям контейнер, макар в никакъв случай пропорционален на размерите му – може да се побере и в консервна кутия, ако иска, няма нито гръбнак, нито кости. Безкрайно мек и адаптивен е.
Скоро и двата плика, с морските кончета и октопода, се полюшваха нежно върху неоновата повърхност. Октоподът сякаш донякъде осъзнаваше, че под себе си има далеч по-голям дом и се притискаше към дъното на временното си убежище.
Мей видя как Виктор посочи морските кончета и кимна на Бейли и Стентън.
– Така – продължи Бейли, – май е време да пуснем малките ни приятели в новата им среда. Предчувствам, че ще видим нещо много красиво. Давай, когато си готов – каза той на Виктор.
И когато Виктор ги пусна, наистина беше красиво. Прозрачни, но все пак с лек жълтеникав оттенък, сякаш съвсем леко позлатени, те се заспускаха бавно към дъното като дъжд от златни въпросителни.
– Невероятно! – възкликна Бейли. – Погледнете ги само!
Последен от плика плахо се изхлузи таткото. За разлика от децата си, които се бяха пръснали без посока, той целенасочено се придвижи до дъното на аквариума и чевръсто се скри сред коралите и водораслите. След броени секунди беше невидим.
– Еха, какъв срамежливко! – каза Бейли.
Бебетата продължаваха да се носят насам-натам по средата на аквариума без особено желание да стигнат до конкретно място.
– Готови ли сме? – попита Бейли и вдигна поглед към Виктор. – Чудесно, всичко върви по план, готови сме и за октопода.
Виктор разтвори втория плик и октоподът мигновено се протегна като приветстваща ръка. Също както беше постъпил и в стария си, самостоятелен дом, той опипа нежно контурите на стъклото, опозна коралите и водораслите – искаше да знае всичко, да докосне всичко.
– Вижте го само... Пленително – каза Бейли, възхитен. – Какво превъзходно създание. Сигурно има нещо като мозък в този огромен балон, нали? – Бейли се обърна към Стентън за отговор, но Стентън предпочете да приеме въпроса за реторичен. Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в едва забележима усмивка, но очите му не се откъснаха от гледката пред него.
Октоподът се разперваше все повече, отпускаше се, прелиташе от единия край на аквариума до другия и едва докосваше морските кончета и другите форми на живот наоколо – искаше да разгледа и да опознае всичко в аквариума. Докато октоподът опознаваше средата си, Мей забеляза раздвижване при стълбата.
– А сега Виктор и помощникът му носят истинската атракция – каза Бейли, вперил поглед в първия гледач, този път придружен и от втори, който също беше облечен в бяло и управляваше нещо като мотокар. Товарът беше голяма плексигласова кутия, в която акулата мяташе опашка наляво-надясно, но като че ли беше по-спокойна от миналия път, когато Мей я видя.
Виктор застана на върха на стълбата и даде знак, когато кутията беше на повърхността на водата. Мей очакваше октоподът и морските кончета да хукнат да се крият, но акулата изведнъж напълно застина.