Мей вдигна поглед и видя присвитите, непреклонни очи на Стентън. Процесът нямаше да бъде прекратен. Тя погледна към Калден, или Тай, който не беше откъсвал очи от аквариума. Наблюдаваше случващото се съвсем спокойно, сякаш вече го беше виждал и знаеше всеки развой.
– Добре – поде отново Бейли. – Нашата акула май е страхотна гладница и бих се притеснил за останалите обитатели на малкия ни воден свят, ако не бях сигурен, че са в безопасност. Само че съм сигурен. Стоя до един от най-великите изследователи на подводния свят, който добре знае какво прави.
Мей наблюдаваше Бейли, докато говореше, а той гледаше Стентън и търсеше с очи някакъв намек, някакъв знак, че биха могли да прекратят всичко, или поне някакво обяснение, успокоение. Но Стентън просто се взираше в акулата с възхищение.
Бързо, свирепо раздвиждване върна погледа на Мей към аквариума. Муцуната на акулата беше дълбоко в коралите и атакуваше с брутална сила.
– О, не! – промълви Бейли.
Съвсем скоро коралът поддаде и се разцепи, акулата се стрелна напред и след миг излезе в отвореното пространство, теглейки октопода, сякаш да покаже по-добре на всички – на Мей, зрителите й и Мъдреците – как разкъсва животното на парчета.
– О, боже... – простена тихо Бейли.
Умишлено или не, октоподът опита да се противопостави на участта си. Акулата отхапа едното му пипало, след това сякаш отгриза част от главата му, но няколко секунди по-късно жертвата все още беше жива и сякаш дори невредима. Но не задълго.
– О, не... О, не – повтаряше Бейли.
Акулата се извърна и бясно започна да къса пипалата му едно по едно, докато от октопода не остана само мъртва, млечнобяла, парцалива пихтия. Акулата налапа останките на два пъти и от октопода не остана и следа.
От Бейли се изтръгна нещо като вопъл и без да помества раменете си, Мей извърна очи към него – стоеше с гръб към аквариума, скрил лице в ръцете си. Стентън обаче се беше втренчил в акулата със смесица от възхищение и гордост, като родител, който за първи път вижда детето си да върши нещо наистина впечатляващо, на което се е надявал и е очаквал, но то, за щастие, се случваше по-скоро.
Над аквариума Виктор стоеше нерешително и се опитваше да улови погледа на Стентън. И той, също като Мей, очевидно се питаше дали не трябва някак да разделят акулата и морското конче, преди и то да бъде погубено. Но когато и тя го погледна, Стентън продължаваше да гледа с непроменено изражение.
След още няколко секунди и ред безмилостни удари акулата беше раздробила още една коралова арка и заловила морското конче, което беше беззащитно и бе погълнато на две хапки: първо фината му главица, след това извитото му, подобно на папиемаше, телце.
Тогава, като машина в действие, акулата започна да прострелва водата с паст, докато не погълна всички хиляди бебета, всички водорасли, корали и анемонии. Изяде абсолютно всичко и бързо изхвърли остатъците, застилайки дъното на пустия аквариум с тънък слой бяла пепел.
– Е – обади се Тай, – тъкмо нещо подобно си представях.
Изглеждаше спокоен, дори бодър, докато се здрависваше със Стентън, след това с Бейли, и докато още държеше неговата ръка в дясната своя, в лявата си хвана тази на Мей, все едно тримата се канеха да затанцуват. Мей усети нещо в дланта си и веднага стисна пръсти около него. После той се отдръпна и си тръгна.
– Най-добре и аз да вървя – прошепна Бейли. Обърна се, зашеметен, и се стопи в затъмнения коридор.
Останала сама в аквариума, акулата кръжеше все така лакомо, без да спира и за миг. Мей се зачуди колко ли време се очаква да стои, за да могат зрителите й да я гледат. Реши, че докато Стентън е тук, и тя ще остане. А той постоя дълго време. Не можеше да се насити на акулата и неспокойното й кръжене.
– До нови срещи – каза той най-сетне. Кимна на Мей, след това и на зрителите й, които вече надхвърляха сто милиона, голяма част от тях ужасени, но още по-голяма – възхитени и жадни за още.
В тоалетната кабинка, с обектив, фокусиран върху вратата, Мей плъзна бележката на Тай близо до лицето си, извън полезрението на зрителите. Той настояваше да се видят насаме и даваше точни насоки къде да се случи това. Инструктираше я, когато е готова, да излезе от тоалетната, но после да се обърне и да каже: „Не, връщам се“. Все едно призована от някаква спешна нужда. В този момент той щеше да прекъсне предаването й и да спре образа от всички камери наоколо за трийсет минути. Това щеше да предизвика немалка врява, но се налагаше. Животът й, твърдеше той, зависел от това – както и животът на Ани, и на родителите й. „Всичко и всички висим на косъм.“