Това щеше да е последната й грешка. Знаеше, че е грешка да се среща с него, особено скришом. Но нещо в случилото се с акулата я беше разколебало и направило податлива към грешни решения. Да можеше някой друг да ги взима вместо нея – някак си да изкорени колебанието, вероятността от провал. Само че трябваше да разбере защо Тай е разиграл всичко това, нали? Може би всичко е тест? Тогава би имало някакъв смисъл. Ако я готвеха за велики дела, нямаше ли да я подложат на някакво изпитание? Знаеше, че биха.
Затова последва инструкциите. Излезе от тоалетната, съобщи на зрителите си, че се връща, и когато връзката прекъсна, тръгна по пътя, който бяха извървели заедно с Калден през онази странна вечер, когато за първи път я беше завел в помещението дълбоко под земята, където съхраняваха и охлаждаха с вода Стюарт. Когато пристигна, завари Калден – или Тай – с гръб към червената кутия. Беше свалил вълнената шапка, разкривайки побелелите си коси, но все още носеше прословутия си анорак и тази комбинация между двамата мъже в едно тяло я отврати. Когато той понечи да се приближи към нея, тя извика:
– Не!
Той спря.
– Не мърдай.
– Не съм опасен, Мей.
– Не знам нищо за теб.
– Съжалявам, че не ти казах кой съм. Но не съм те и лъгал.
– Каза ми, че се казваш Калден! Това не е ли лъжа?
– Освен това, не съм те лъгал.
– Освен това? Освен че ме излъга за самоличността си?
– Знаеш прекрасно, че нямам голям избор.
– И изобщо що за име е Калден? От някой сайт за новородени ли го изкопа?
– Да, харесва ли ти?
Той се усмихна страховито. Мей усещаше, че не бива да е тук, че трябва веднага да си тръгне.
– Мисля, че трябва да си вървя – пристъпи към стълбите тя. – Имам чувството, че всичко това е един ужасен номер.
– Мей, замисли се за момент. Ето, виж ми шофьорската книжка.
Той й подаде картата си. На снимката стоеше гладко обръснат, тъмнокос мъж с очила, приличащ по-скоро на онзи Тай, когото тя помнеше от всички видеозаписи, стари снимки и портрета пред библиотеката на Бейли. Името му гласеше Тайсън Матю Господинов.
– Погледни ме. Никаква прилика ли не откриваш?
Той за миг отиде до вътрешната пещера, която й беше показал, и се върна с чифт очила.
– Ето, виждаш ли? Сега приликата е очевидна, нали? – И сякаш в отговор на следващия й въпрос, продължи: – Винаги съм изглеждал по най-обикновен начин. После махнах очилата, разкарах анорака. Промених изцяло външния си вид, дори начина, по който се движа. Но най-драстичната промяна е, че косата ми побеля. Защо мислиш, че се случи това?
– Нямам представа – отговори Мей.
Тай разпери ръце към всичко наоколо, към обширния кампус някъде далеч над тях.
– Заради всичко това. Заради проклетата акула, която изяжда целия свят.
– Бейли и Стентън знаят ли, че се разхождаш насам-натам под друго име?
– Естествено. Дори се очаква от мен да съм тук. На практика не ми е позволено да напускам кампуса. Стига да съм тук, те са доволни.
– Ами Ани, тя знае ли?
– Не.
– Значи аз съм...
– Да, третият човек, който знае.
– Но защо ми казваш?
– Защото имаш страхотно влияние тук и защото трябва да помогнеш. Ти си единственият човек, който може да забави всичко това.
– Кое да забавя? Компанията, която ти си създал ли?
– ей, не съм искал да се случи нищо подобно. И всичко се развива твърде бързо. Тази идея за Завършването е далеч отвъд целите ми, когато започнах всичко, и далеч отвъд редното. Трябва да възстановим някакъв баланс!
– Първо, не съм съгласна. И второ, не мога да ти помогна.
– Мей, Кръгът не бива да бъде завършен!
– Какви ги говориш? Как може да го казваш точно сега? Ако наистина си Тай, значи по-голямата част от всичко това е твоя идея.
– Не. Не. Опитвах се да направя мрежата по-цивилизована. По-елегантна. Заличих анонимността. Комбинирах хиляди парченца в една унифицирана система. Но не си представях един свят, в който профилът в Кръга е задължителен, в който цялото управление, целият живот минава през една-единствена мрежа...
– Тръгвам си – прекъсна го Мей и се обърна. – И не виждам причина да не го направиш и ти. Зарежи всичко. Ако не вярваш, просто напусни. Иди в гората.
– На Мърсър не му се получи много добре, не мислиш ли?
– Майната ти.
– Извинявай. Съжалявам. Но точно заради него те потърсих днес. Не осъзнаваш ли, че той е само едно от последствията от всичко това? Ще има и други като него. Много. Толкова много, които няма да искат да бъдат намерени, но ще бъдат. Толкова много хора, които не искат да са част от това. Точно това е новото: преди имаше възможност човек да откаже. Но вече не е така. Завършването на Кръга е краят. Затваряме го около всички – тоталитарен кошмар.