– Значи Стентън е проблемът.
– Стентън професионализира идеализма ни, монетизира утопията ни. Той е този, който видя връзката между работата ни и политиката, между политиката и контрола. Публично-частното води до частно-частно и скоро Кръгът ще осъществява повечето или дори всички държавни услуги, с невероятна ефективност в частния сектор и неутолим апетит. Всички стават жители на Кръга.
– И защо това да е толкова лошо? Ако всички имат равен достъп до услугите и информацията, тогава най-сетне ще можем да се наречем равни. Никакъв вид информация не трябва да струва нищо. Нищо не трябва да ни пречи да знаем всичко, да имаме достъп до всичко...
– Но ако всички се следят...
– Няма да има престъпност! Няма да има убийства, отвличания, изнасилвания. Нито едно дете повече няма да стане жертва. Няма да има лица в неизвестност. Не мислиш ли, че това само по себе си...
– Мей, не видя ли какво се случи с приятеля ти Мърсър? Гониха го до пределите на света и сега вече го няма.
– Но това са основите на историята. Не си ли разговарял с Бейли за това? При всеки голям обрат в човечеството има размирици. И някои хора биват изоставени, а други сами избират да бъдат изоставени.
– Значи смяташ, че всички трябва да бъдат следени, наблюдавани, така ли?
– Смятам, че всичко и всеки трябва да може да бъде видян. А за тази цел трябва да бъдем наблюдавани. Двете са неразделни.
– Но кой ще иска да бъде гледан постоянно?
– Аз искам. Искам да бъда видяна. Искам доказателство, че съм съществувала.
– Мей...
– Това се отнася и за повечето хора. Повечето биха дали всичко, което знаят, всеки, когото познават – биха го разменили, за да знаят, че са били видени, зачетени, дори може би и запомнени. Всички знаем, че един ден ще умрем. И че светът е твърде голям, за да сме от някакво значение. Затова всичко, което имаме, е надеждата да ни видят, да ни чуят, макар и само за миг.
– Но Мей... Видяхме всяко създание в онзи аквариум, нали? Видяхме как бяха погълнати от чудовище, което ги превърна в пепел. Не осъзнаваш ли, че всичко, което се случи в аквариума с онова чудовище – това чудовище, – ще се случи отново?
– Добре, какво по-точно искаш от мен?
– Когато имаш максимален брой зрители, искам да прочетеш това изявление.
Той й подаде лист хартия, на който беше изписал с разкривени главни букви списък с твърдения под заглавието „Човешките права в Дигиталната епоха“. Мей плъзна поглед по написаното и се зачете: „Всички трябва да имаме правото на анонимност.“ „Не всяка човешка дейност е измерима.“ „Непрестанното събиране на данни за количественото определяне на качеството на всяко начинание оказва катастрофално влияние върху истинското познание.“ „Границата между обществено и частно трябва да остане неприкосновена.“ В края на списъка откри едно изречение, изписано в червено: „Всички трябва да имаме правото да изчезнем“.
– Значи искаш да прочета всичко това на зрителите си?
– Да – каза Калден с нездрав поглед.
– И после какво?
– Измислил съм поредица от стъпки, които ще започнем да предприемаме заедно, за да разрушим всичко това. Знам всичко, което някога се е случвало тук, Мей, и има толкова много неща, които биха убедили всеки, независимо колко е сляп, че Кръгът трябва да бъде разтурен. Знам, че мога да го направя. Аз съм единственият, който може, но се нуждая от твоята помощ.
– И после какво?
– После аз и ти ще отидем някъде. Имам толкова много идеи. Ще изчезнем. Можем да обиколим Тибет. Да прекосим Монголската степ на велосипеди. Да обиколим света с лодка, която сме си построили сами.
Мей си представи всичко това. Представи си разпадането на Кръга, разпродаден насред назрял скандал, тринайсет хиляди души, останали без работа, кампусът – превзет, надробен, превърнат в колеж или мол, или нещо още по-ужасно. Най-накрая се опита да си представи и живота на лодка с този мъж, на околосветска обиколка, необвързани с нищо, но видя онази двойка на шлепа, която беше срещнала преди месеци в залива. Навътре в морето, сами под брезента, с виното от картонени чашки в ръка, даваха имена на тюлените и си спомняха за островни пожари.
В този миг Мей осъзна какво трябва да направи.