– Стига – Ани се приближи и пак я прегърна. – Стига. Стига. Божичко. Голям си изрод.
Мей си пое дълбоко въздух няколко пъти, докато не се успокои.
– Мисля, че се овладях. А, татко също каза да ти предам, че те обича. Всички са толкова щастливи.
– Добре, това вече е малко странно, като се има предвид, че никога не сме се виждали. Но му кажи, че и аз го обичам. Страстно! Готин ли е? Запазен? Обича ли палави работи? Може и да се договорим за нещо. А сега ще вършим ли някаква работа, или не?
– Да, да! – Мей седна. – Извинявай.
Ани вдигна дяволито вежди.
– Имам чувството, че започва учебната година и току-що сме разбрали, че са ни сложили в един клас. Дадоха ли ти нов таблет?
– Току-що.
– Дай да видя. – Ани огледа таблета. – О, надписът е добра идея. В големи пакости ще се забъркаме двете с теб, а?
– Надявам се!
– А, ето го и ръководителя ти. Здрасти, Дан!
Мей бързо забърса остатъците от сълзи по лицето си. Зад Ани видя красив, стегнат, спретнат мъж, който идваше към тях. Носеше кафяв анорак с качулка и се усмихваше доволно.
– Здрасти, Ани, как си? – стисна й ръката той.
– Добре, благодаря, Дан.
– Радвам се.
– Мей е добро попадение, надявам се, че го знаеш – каза тя и стисна китката на Мей за кураж.
– О, да, знам го отлично.
– Да се грижиш за нея!
– Бъди сигурна – каза той и се обърна към Мей. Задоволството в усмивката му се превърна в нещо като абсолютна , непоколебимост.
– Ще се погрижа да се грижиш за нея – заплаши го на шега Ани.
– Радвам се да го чуя – отговори Дан.
– Хайде, ще се видим на обяд – каза Ани на Мей и си тръгна.
И другите си бяха тръгнали, но изражението на Дан си остана същото – беше човек, който не се усмихва само за показ; мъж, който е точно там, където иска да бъде. Придърпа си стол.
– Чудесно е да те видя тук. Много се радвам, че прие предложението ни.
Мей се вгледа в очите му за признак на сарказъм, тъй като нямаше разумен човек на този свят, който да откаже покана да работи тук. Само че не откри нищо такова. Дан я интервюира три пъти за позицията и всеки път й се беше сторил съвсем искрен.
– Предполагам, че сте приключили с всички документи и отпечатъци?
– Мисля, че да.
– Искаш ли да се разходим?
Станаха от бюрото й и след стотина метра по стъкления коридор минаха през висока двукрила врата. Излязоха и се изкачиха по широко стълбище.
– Тъкмо завършихме терасата на покрива – продължи той. – Мисля, че ще ти хареса.
Най-горе гледката беше изумителна. От покрива се виждаше по-голямата част на кампуса, заобикалящият го град Сан Винченцо и заливът в далечината. Мей и Дан погълнаха гледката с очи, след което той се обърна към нея:
– Мей, след като вече си на борда, исках да ти разкажа за някои от кардиналните възгледи в компанията. И най-значимият от тях е също толкова важен, колкото и самата работа: искаме всички тук на първо място да са хора. Да, искаме това да е работно място, но трябва да бъде и човешко място. А това значи изграждането на общност, трябва да има общност. Това е и един от девизите ни, както може би знаеш: „Общността е на първо място“. Сигурно си забелязала надписите, които гласят: „Тук работят хора“ – много държа на тях. Маниак съм на тази тема. Ние не сме роботи. Тук не е концлагер. Ние сме избрани сред най-големите умове на поколението. На поколенията. И сме сигурни, че тук човещината е на почит, мнението ни се уважава и гласът ни се чува – тези неща са не по-малко важни от всеки приход, всяка цена на борсата, всяко начинание, предприето тук. Сладникаво ли ти звучи?
– Не, не – побърза да каже Мей. – Няма такова нещо. Затова съм тук. Идеята „общността на първо място“ много ми допада. Ани ми говори за това откакто самата тя започна да работи тук. На миналата ми работа комуникацията никак не се получаваше. На практика беше точно обратното във всяко едно отношение.
Дан обърна поглед към хълмовете на изток, скрити под мъхест килим, тук-там със зелени петна..
– Ужасно е да чуеш подобно нещо. С цялата тази технология, комуникацията никога не трябва да е под въпрос. Разбирателството не бива да остава недостъпно за някого, винаги трябва да е извън съмнение. Това вършим тук. Може да се каже, че това е мисията на компанията – на мен поне ми е страст. Комуникация. Разбирателство. Яснота.
Дан кимна изразително, като че ли устата му току-що сама беше изрекла нещо, което ушите му сметнаха за доста проникновено.
– Както знаеш, в „Ренесанса“ отговаряме за обслужването на клиентите и някои хора си мислят, че това е най-непривлекателната част от цялото предприятие. Но ако питаш мен или Мъдреците, това е основата на всичко, което се случва в компанията. Ако ние не предоставяме на клиентите задоволително, човешко, човечно обслужване, няма изобщо да имаме клиенти. Елементарно е. Ние сме доказателството, че тази компания е човешка.