– Ти си Мей, предполагам.
Извърна се към красива млада глава, която се носеше над алено шалче и бяла копринена риза.
– Аз съм Рената.
– Здравей, Рената. Търся...
– Ани. Зная. Идва насам. – Откъм устройството в ухото на Рената се чу дигитално изпукване. – Всъщност в момента е...
Рената гледаше към Мей, но виждаше друго. Ретинен интерфейс, предположи Мей. Поредната иновация, родена между тези стени.
– В „Дивия запад“ е – каза Рената, когато отново фокусира Мей, – но скоро ще бъде тук.
Мей се усмихна:
– Да се надяваме, че има достатъчно сухари и здрав кон.
Рената се усмихна любезно, но не се засмя. Мей знаеше за практиката на компанията да кръщава всяка зона от кампуса на някоя историческа епоха. Добро хрумване – правеше това огромно място не толкова безлично, по-малко корпоративно. Определено биеше „Сграда ЗБ-изток“, предишното работно място на Мей. Последният й работен ден в офиса за комунални услуги в родния й град беше едва преди три седмици – всички се втрещиха, когато си подаде предизвестието, – но вече й се струваше абсурдно, че е похабила толкова време от живота си там. „Не искам и да чуя повече за този трудов лагер и всичко, което представлява“, помисли си Мей.
Рената продължаваше да получава сигнали от устройството в ухото си.
– А, момент – обади се, – сега казва, че още не може да се измъкне. – Рената погледна Мей със сияйна усмивка. –Какво ще кажеш да те заведа до бюрото ти? Тя ще дойде направо там след около час.
Мей за миг трепна при тези думи, „бюрото ти“, и веднага се сети за баща си. Той се гордееше с нея. Толкова се гордея, каза гласът му в съобщението. Оставил го беше в четири сутринта. Мей го получи, когато се събуди. Безкрайно се гордея, казваше баща й със стегнато гърло. Само две години след колежа и ето, вече с доходоносна работа в Кръга, със собствена здравна осигуровка, собствен апартамент в града, без да е в тежест на родителите си, които си имаха достатъчно грижи на главата.
Мей излезе с Рената на ливадата отвън. На изкуствения хълм под шарената сянка двама младежи се взираха в някакъв прозрачен таблет и оживено разговаряха.
– Ти ще си в „Ренесанса“, ето там – каза Рената и посочи през ливадата към постройка от стъкло и окислена мед. – Там са всички от „Обгрижване на клиенти“. Идвала ли си преди?
– Да – кимна Мей. – Няколко пъти, но не и в тази сграда.
– Значи си виждала басейна, спортната зона – Рената махна с ръка към синия правоъгълник и ръбатата постройка на фитнес залата зад него. – Там има зали за йога, кросфит, пилатес, масаж, спининг. Чух, че ходиш на спининг? Отзад са игрището за боче и новата инсталация за тетърбол. Кафетерията е от другата страна на ливадата... – Рената посочи към тучната трева, по която се бяха изтегнали като на плаж млади хора в официално облекло. – Пристигнахме.
Намираха се пред „Ренесанса“, друга сграда с дванайсетметров атриум, а над тях бавно се въртеше Калдерова[4] движеща се скулптура.
– Обожавам Калдер! – възкликна Мей.
– Знам – усмихна се Рената. Двете вдигнаха поглед към скулптурата.
– Тази преди е висяла във френския парламент. Май там беше.
Вятърът, който ги бе последвал вътре, раздвижи скулптурата така, че едната ръка посочи право към Мей, все едно лично я приветстваше. Рената хвана Мей за лакътя.
– Продължаваме ли? Насам.
Влязоха в стъклен асансьор с лек оранжев оттенък. Вътре се задействаха светлинки и Мей видя името си, изписано по стените, както и снимката си от гимназиалния годишник.
ДОБРЕ ДОШЛА, МЕЙ ХОЛАНД. От гърлото на Мей се изтръгна нещо като ахване. Не беше виждала тази снимка от години и никак не й беше липсвала. Заслугата ще да е на Ани, която за пореден път я атакуваше с въпросната снимка. Да, наистина, беше Мей – с широката уста, тънките устни, мургавата кожа, черната коса, – но на тази снимка, повече, отколкото на живо, високите скули й придаваха свиреп вид, кафявите очи не се усмихваха, а се взираха, мънички и студени, готови за война. От онзи момент – осемнайсетгодишна, гневна и несигурна – Мей бе наддала няколко така нужни килограма, лицето й бе поомекнало и тук-таме бе заформила извивки, които привличаха вниманието на мъже на различна възраст и с различни намерения. От гимназията насам се беше опитала да стане по-отворена към света, по-сговорчива, и ненадейната поява на снимката – напомняне за една далечна епоха, когато бе очаквала от света само най-лошото – я разтърси из основи. Миг преди изображението да й стане непоносимо, то изчезна.
4
Александър Калдер, американски скулптор и художник, известен най-вече със своите движещи се (кинетични) скулптури. Б. пр.