Ани хвърли на Сабайн умолителен поглед да замълчи. Сабайн си напълни устата с маруля.
– Както и да е... – намеси се Ани. – Джоузеф пък е в „Достъп до образование“. Опитва се да вкара таблети в училищата, които в момента не могат да си го позволят. От онези добри души е. Също така се знаят с твоя нов приятел. Гарбонзо.
– Гаравента – поправи я Мей.
– Оо, спомняш си значи. Виждала ли си го пак?
– Не и тази седмица. Твърде натоварено беше.
Устата на Джоузеф зейна. Изведнъж му просветна.
– Значи ти си онази Мей?
Ани се намръщи:
– Това го споменахме вече. Естествено, че е тя.
– Извинявай. Нещо не съм чул правилно. Сега вече знам коя си.
Ани изпръхтя.
– О, да не би двете приятелчета да са си разказвали за звездната вечер на Франсис? Сигурно пише името на Мей в тетрадчицата си и го загражда със сърчица?
Джоузеф снизходително си пое въздух.
– Не, просто спомена, че се запознал с едно симпатично момиче на име Мей.
– Колко очарователно – обади се Сабайн.
– Казал й е, че е от сигурността. Защо би го направил, Джоузеф?
– Не се изрази така – настоя Мей. – Нали го обсъдихме вече!
Ани като че ли не я беше грижа.
– Е, всъщност и така може да се нарече. В „Детска безопасност“ е. На практика е сърцето на цялата програма за предотвратяване на отвличанията. Съвсем възможно е и да успее.
Сабайн кимаше енергично, пак с пълна уста.
– О, ще успее – каза тя и от устата й се разхвърча салата с винегрет. – В кърпа му е вързано.
– Кое по-точно? – попита Мей. – Да предотврати всички отвличания?
– Би могъл – каза Джоузеф. – Мотивиран е.
Ани облещи очи:
– Каза ли ти за сестрите си?
Мей поклати глава.
– Не, не спомена, че има сестри. Какво за тях?
Останалите трима се спогледаха, като че ли да преценят дали мястото и времето са подходящи за тази история.
– Гадна работа – продължи Ани. – Родителите му са такива боклуци. Май са били четири или пет деца в семейството и Франсис е бил най-малкият или предпоследният. Баща им киснел в затвора, майка им се друсала, затова децата ги разпращали къде ли не. Едното, мисля, отишло при лелята и чичото, а двете му сестри ги пратили в някакъв дом, откъдето впоследствие били отвлечени. Имаше подозрения, че ги дали или продали на убийците, нещо такова.
– На кого! – Мей се беше вцепенила.
– Направо ужасно, изнасилили ги и ги държали затворени, а накрая хвърлили телата в изоставен силоз за ракети. Супер гадна история, казвам ти. Разказа я на няколко от нас, когато предлагаше програмата за безопасност. Мамка му, как ме гледаш! Не трябваше да ти казвам.
Мей не можеше да обели дума.
– Важно е да знаеш – каза Джоузеф. – Затова е толкова разпален на тази тема. Планът му може да предотврати нещо такова да се случи пак. Чакай малко. Колко е часът?
Ани си погледна телефона.
– Прав си. Трябва да бягаме. Бейли ще прави откриване. Трябва да сме в Голямата зала.
Голямата зала се намираше в „Ренесанса“ и когато влязоха вътре, помещението с 3500 седящи места, потънало в топло кафяво дърво и матирана стомана, ехтеше в очакване. Мей и Ани се настаниха на едни от последните свободни места на втория балкон.
– Завършихме я съвсем наскоро, преди няколко месеца – обясни Ани. – Четирийсет и пет милиона долара. Бейли взел идеята за райетата от катедралата в Сиена. Готино, а?
Вниманието на Мей бе привлечено от сцената, където към плексигласовия подиум под гръм от аплодисменти пристъпваше мъж. Беше висок, на около четирийсет и пет години, с леко коремче, но в добро здраве, облечен с джинси и син пуловер със заострено деколте. Никъде по него не се виждаше микрофон, но когато заговори, гласът му беше силен и ясен.
– Здравейте на всички. Казвам се Еймън Бейли – представи се той и думите му предизвикаха поредна вълна от бурни аплодисменти, която той бързо укроти. – Благодаря ви. Много се радвам да видя всички ви тук. Имаме и нови попълнения в компанията, откакто последно говорих преди цял един месец. Може ли новаците да се изправят?
Ани сръга Мей, която се изправи и огледа залата. Бяха станали още шейсет други, повечето на нейна възраст, видимо смутени, стилно облечени, но без показност, представители на всички раси и етноси, и благодарение на усилията на Кръга да улесни приемането на чуждестранни служители, събрали в себе си всички националности. Ръкоплясканията на останалите служители на Кръга бяха силни и гарнирани с някое и друго подсвиркване. Мей седна.