Той се обърна отново към екрана и прочете написаното с апел към публиката да го запомни.
ВСИЧКО, КОЕТО СЕ СЛУЧВА, ТРЯБВА ДА СЕ ЗНАЕ.
След това погледна аудиторията и се усмихна.
– Добре, сега бих искал да насоча вниманието ви обратно към дома. Майка ми е на осемдесет и една. Вече не се оправя сама толкова лесно. Преди година падна и си счупи таза и оттогава много се притеснявам за нея. Помолих я да инсталираме камери, за да имам достъп до случващото се в дома й, но тя отказа. Сега обаче съм спокоен... Защото миналия уикенд, докато тя си подремваше...
Из публиката се разнесе кикот.
– Извинете ме! Извинете ме! – оправда се той. – Нямах избор. Иначе тя никога нямаше да ми позволи. Промъкнах се в къщата и инсталирах камери във всяка стая. Толкова са малки, че изобщо няма да ги забележи. Ще ви покажа набързо. Може ли камери от 1 до 5 от къщата на майка ми?
На екрана се появи решетка с образи, на един от които майка му пристъпваше през потънал в светлина коридор, загърната с хавлиена кърпа. В залата избухна смях.
– Опа! Нека да махнем тази. – Образът изчезна. – Както и да е. Идеята е да знам, че тя е добре, което ми носи спокойствие. Както знаем всички в Кръга, прозрачността носи спокойствие. Вече не трябва да се чудя как ли е майка ми. Вече не трябва да се чудя какво ли се случва в Мианмар. Ще произведем един милион от тези камери и предричам, че до една година ще имаме един милион достъпни видеопредавания на живо. До пет години – петдесет милиона. До десет години – два милиарда. Ще има много малко населени места, до които няма да имаме достъп през екраните в ръцете си.
Публиката отново изригна. Някой се провикна:
– Искаме ги сега!
Бейли продължи:
– Вместо да ровиш в интернет и да получиш само някакво цензурирано видео с лошо качество, сега отиваш на страницата на „Окото на промяната“ и въвеждаш Мианмар. Или името на гаджето от гимназията. Има вероятност някой да е инсталирал камера наблизо, нали? Защо любопитството ни към света да не бъде възнаградено? Искаш да видиш Фуджи, но не можеш да отидеш? „Окото на промяната“. Искаш да провериш добре ли е детето ти в училище? „Окото на промяната“. Това е върхът на прозрачността. Без филтри. Виждаш всичко. Винаги.
Мей се наведе към Ани.
– Това е невероятно!
– Нали? – каза Ани.
– Така. А трябва ли тези камери да са стационарни? – попита Бейли и назидателно вдигна пръст. – Разбира се, че не. В момента си имам десетина помощници по цял свят, които носят камерите около врата си. Хайде да ги навестим, искате ли? Може ли камерата на Дани?
На екрана се появи образ от Мачу Пикчу. Приличаше на пощенска картичка, гледка от високо над древните развалини. Изведнъж образът се раздвижи и тръгна надолу към града. Публиката ахна, след което заръкопляска.
– Нека спомена, че образът е на живо, макар това май да е очевидно. Здрасти, Дани! А сега да видим Сара в планината Кения.
Появи се друг образ, този път на шистовите склонове по високия масив.
– Можеш ли да ни насочиш към върха, Сара?
Камерата се извъртя нагоре и разкри гледка на върха, забулен в мъгла.
– Виждате ли, това отваря пред нас възможността за визуални заместници. Представете си, че съм прикован към леглото или твърде немощен, за да обиколя сам планината. Пращам някого с камера около врата и мога да преживея всичко в реално време. Нека да пробваме с още няколко места.
Бейли представи образи от Париж, Куала Лумпур и лондонски пъб.
– Хайде сега да си направим малък експеримент, като използваме всичко това наведнъж. Седя си вкъщи. Влизам на страницата на „Окото на промяната“ и искам да огледам света. Покажи трафика на магистрала 101. Улиците на Джакарта. Условията за сърф в Болинас. Къщата на майка ми. Покажи уебкамерите на всичките ми съученици от гимназията.
При всяка команда на екрана се появяваше нов прозорец, докато накрая имаше поне сто живи образа наведнъж.
– Ще сме всевиждащи, всезнаещи.
Публиката вече беше на крака. Аплодисментите разтърсиха залата. Мей облегна глава на рамото на Ани.
– Всичко, което се случва, ще се знае – прошепна Ани.
– Сияеш.
– Ти сияеш.
– Не сияя.
– Все едно си бременна.
– Знам какво имаше предвид. Престани.
Бащата на Мей се пресегна през масата и хвана ръката й. Беше събота и родителите й я бяха поканили на празничен обяд по случай първата й седмица в Кръга. Постоянно вършеха такива сантиментални лигавщини – или поне в последно време. Когато беше малка – единствено дете на родители, които дълго време бяха обмисляли дали изобщо да не се откажат от деца, – положението вкъщи беше по-сложно.