През седмицата баща й рядко се появяваше. Беше строителен мениджър на офис комплекс във Фрезно и работеше по четиринайсет часа на ден, а всичко у дома вършеше майка й, която от своя страна поемаше по три смени седмично в ресторанта на един хотел и в отговор на цялото напрежение постоянно си изпускаше нервите, най-често върху Мей. Но когато Мей навърши десет, родителите й съобщиха, че са купили двуетажен паркинг близо до центъра на Фрезно и в продължение на няколко години се редуваха да го обслужват. Беше доста унизително, когато родителите на приятелите й подхвърляха: „Ей, видях майка ти на паркинга“, или „Още веднъж да благодариш на татко ти за гратиса онзи ден“. Финансовото положение обаче скоро се стабилизира и родителите й наеха няколко души да се редуват на смени. А когато вече можеха да си вземат ден почивка и да планират за няколко месеца напред, омекнаха и се превърнаха в една много спокойна, влудяващо мила възрастна двойка. Като че ли в рамките на една-единствена година се бяха превърнали от млади родители, затънали до гушата, в старци – лежерни, благи и без никаква представа какво точно иска дъщеря им. Когато завърши гимназията, я заведоха в „Дисниленд“, без да съзнават, че вече е твърде голяма и посещението й в парка сама (а с двама възрастни на практика означаваше сама) анулираше всяка възможност за забавление. Само че го бяха направили с такова добро желание, че нямаше как да им откаже и в крайна сметка си прекараха толкова безгрижно и хубаво, колкото не бе предполагала, че е възможно да прекараш с родителите си. Всякакъв тлеещ гняв, който можеше да отправи към тях заради емоционалната несигурност на ранния си живот, беше потушен от неспирния хладък, свеж ручей на превалящата им средна възраст.
А сега бяха отишли до залива, за да прекарат уикенда във възможно най-евтиния хотел, който бяха успели да намерят – на около двайсет и пет километра от Кръга, почти забравено от бога място. Сега седяха в псевдолъскав ресторант, за който двамата били чули хубави неща, и ако някой сияеше, то това бяха те. Направо грееха.
– Е? Да разбирам, че е чудесно? – попита майка й.
– Така е.
– Знаех си! – Майка й се облегна назад и скръсти ръце.
– Не искам никога да работя другаде – обяви Мей.
– Какво облекчение – обади се баща й. – И ние не искаме да работиш никъде другаде.
Този път майка й се приведе напред и хвана ръката й.
– Казах на майката на Каролайна. Знаеш я каква е... – Тя сбърчи нос: най-близкото до обида, което можеше да постигне. – Физиономията й така се изопна, все едно някой я е мушнал с остра клечка отзад. Позеленя от завист!
– Мамо...
– А даже не споменах колко ти е заплатата.
– Мамо!
– Само подметнах: „Надявам се да се оправи със заплата от шейсет хиляди долара“.
– Не мога да повярвам, че си й го казала!
– Ама е истина, нали?
– Всъщност са шейсет и две.
– Майчице! Сега ще трябва да й се обаждам пак.
– Без такива!
– Добре де, няма. Но беше много забавно – каза майка й. – Просто го вмъкнах небрежно в разговора. Дъщеря ми е в най-готината компания на света и има пълна стоматологична осигуровка.
– Моля ти се... Просто извадих късмет. А и Ани...
Баща й се приведе напред.
– Да, как е Ани?
– Добре.
– Кажи й, че я обичаме.
– Ще й кажа.
– Не успя да дойде днес?...
– Не. Много е заета.
– Но ти я покани, нали?
– Да. Праща ви поздрави. Само че много работи.
– А с какво се занимава, по-точно? – попита майка й.
– С всичко, на практика. От Бандата на четирийсетимата е. Участва във вземането на всички най-големи решения. Мисля, че по-конкретно се занимава с управление на проектите в чужбина.
– Сигурна съм, че има много отговорности.
– И много акции в компанията[13]! – каза баща й. – Не мога и да си представя колко би струвала тази Ани.
– Татко, недей да си го представяш.
– И защо изобщо работи, като има толкова много акции? Аз да бях, щях да си лежа на плажа. С личния си харем.
Майката на Мей сложи длан върху неговата.
– Вини, стига – след това се обърна към Мей: – Надявам се да й остава време да се наслади на всичко това.
– О, разбира се – увери я Мей. – Сигурно в момента е на някое парти в кампуса.
Баща й се усмихна.
– Много ми харесва, че му казвате „кампус“. Готино е. Ние навремето му викахме просто „офис“.
Майка й обаче се загрижи:
– Парти ли? На теб не ти ли се ходеше?
13
Някои фирми предлагат на служителите си възможности за придобиване на акции от фирмата безплатно или по преференциални схеми. Б. пр.