– Ходеше ми се, но исках да се видя с вас. А и има много партита.
– Но това ти е първата седмица! – Майка й изглеждаше огорчена. – Може би е трябвало да отидеш. Сега се чувствам гузна. Отвлякохме те.
– Спокойно, партита има през ден. В Кръга са много социални. Всичко е наред.
– Надявам се, че все още не си взимаш обедни почивки? – попита майка й. Беше повдигнала същия въпрос и когато Мей започна миналата си работа: „Не си взимай почивки през първата седмица. Прави лошо впечатление“.
– Не се притеснявай – успокои я Мей. – Дори до тоалетната не съм ходила.
Майка й завъртя очи.
– Както и да е, искам само да ти кажа, че сме много горди с теб. Обичаме те.
– И Ани също – добави баща й.
– Точно така. Обичаме ви и двете.
Наядоха се набързо, наясно, че баща й скоро ще се изтощи. Сега беше настоял да отидат на ресторант, макар че у дома рядко го правеха. Умората му беше постоянна и можеше да го сполети изведнъж и с пълна сила, а понякога изпадаше в състояние, близко до безсъзнание. Когато бяха навън, трябваше да имат готовност за бързо прибиране, както се наложи да направят и този път, още преди десерта.
Мей ги придружи до стаята им. Вътре собствениците на хотела бяха подредили десетки кукли, които ги гледаха, а тримата можеха да се отпуснат и да не се притесняват от някой неочакван пристъп. Мей още не беше свикнала с множествената склероза на баща си. Диагнозата му беше поставена едва преди две години, макар че симптомите бяха видими от години преди това. Отдавна заваляше думите, не уцелваше предметите, които искаше да хване, а накрая падна два пъти в антрето, както си вървеше към външната врата на къщата. Затова продадоха паркинга на добра цена и прекарваха времето си в управляване на финансите за лечението, което означаваше поне два часа на ден ровене из медицински сметки и разправии със застрахователната компания.
– А, видяхме Мърсър онзи ден – каза майка й, а баща й се усмихна.
Мърсър беше бивше гадже на Мей – една от общо четирите й сериозни връзки в гимназията и колежа. Но според родителите й беше единственият от някакво значение, или поне единственият, когото зачитаха и помнеха. Затова спомагаше и фактът, че още живееше в същия град.
– Чудесно – каза Мей. Би предпочела да сменят темата. – Още ли прави полилеи от рога?
– Е, недей така – баща й усети ехидния й тон. – Човекът си има собствен бизнес. И не че е искал да се хвали, но очевидно му върви.
Мей просто трябваше да смени темата:
– До момента средният ми резултат е 97. Казват, че е рекорд за новак.
По лицата на родителите й се изписа изумление. Баща й бавно примигна. Нямаха представа за какво им говори.
– Какво означава това, мила? – попита баща й.
Нямаше смисъл да задълбава. Още докато думите излизаха от устата й, вече знаеше, че това изречение ще е дълго за обяснение.
– Как е положението със застраховката? – попита тя, но мигновено съжали. Защо задаваше такива въпроси? Отговорът щеше да погуби вечерта.
– Не е розово – отговори майка й. – Не знам. С грешния план сме. Тоест, чисто и просто не искат да застраховат татко ти и като че ли правят всичко по силите си да ни изпъдят. Само че ние какво да правим? Няма къде другаде да отидем...
Баща й се облегна назад.
– Кажи й за лекарството.
– А, да. Татко ти е на копаксон от две години, за болката. Без него...
– ...болката става нещо страшно – довърши той.
– И сега застрахователите твърдят, че не му трябвало. Не било в списъка им с предварително одобрени лекарства. Въпреки че го взима от две години!
– Струва ми се излишно жестоко – каза той.
– И никаква алтернатива не предлагат. Нищо за болката!
Мей не знаеше какво да каже.
– Съжалявам. Да погледна ли в интернет за някакъв заместител? Питали ли сте лекарите за нещо друго, което ще се покрие от застраховката? Може би някое генерично лекарство...
Разговорът продължи около час и беше съсипващ. Болестта, безпомощността на Мей и невъзможността й да забави процеса, това, че не можеше да върне на баща си живота, с който беше свикнал – тези неща я измъчваха, но положението със застрахователите беше съвсем друга категория ненужно престъпление, поредният пирон в ковчега. Нима от застрахователната компания не осъзнаваха, че последиците от отказите им да съдействат и всички главоболия, които причиняваха, само влошават здравословното състояние на баща й и са на път да разболеят и майка й? Какво си мислят, че постигат така? Всички тези откази да покрият лечението, споровете и опитите да ги отблъснат със сигурност костваха повече време, отколкото просто да дадат на родителите й достъп до правилното лечение.