– Стига с тази тема – отсече майка й. – Имаме изненада за теб. Къде е? У теб ли е, Вини?
Тримата седнаха на високото легло, покрито с протъркано одеялце, и баща й й поднесе малък опакован подарък. Размерът и формата на кутийката подсказваха колие, но Мей знаеше, че няма как да е това. Махна опаковката, отвори кадифената кутийка и се засмя. Писалка – от онези рядкосрещани, сребристи и необичайно тежки писалки, които трябва да поддържаш, да пълниш с мастило и които служат най-вече за показ.
– Не се притеснявай, не сме я купували – каза баща й.
– Вини! – простена майка й.
– Наистина – продължи той, – не сме. Един мой приятел ми я подари миналата година. Беше му жал, че вече не мога да работя. Не знам каква полза си е мислел, че ще имам от нея, като едвам пиша дори на компютъра. Ама той никога не е бил от най-умните...
– Решихме, че ще стои добре на бюрото ти – добави майка й.
– Не сме ли най-страхотните, а? – пошегува се той.
Майка й се засмя и, по-важно, същото направи и баща й. Онзи дълбок смях, от дълбините на корема. През втората, по-спокойна фаза на живота им като родители, баща й беше започнал да се смее постоянно и на всичко. Това беше най-често чуваният звук през тийнейджърските й години. Баща й се смееше на неща, които очевидно бяха смешни, и на неща, които биха предизвикали просто усмивка у повечето хора, както и на неща, които би трябвало да го ядосат. Когато Мей вършеше пакости, той го намираше за много забавно. Една вечер я хвана да се измъква през прозореца на спалнята си, за да се срещне с Мърсър, и направо щеше да се пръсне от смях. Всичко му се струваше комично, всичко, свързано с гимназиалните й години, го разсмиваше. „Да знаеш само каква физиономия направи, като ме видя! Безценно!“
Тогава обаче му поставиха диагнозата и нещата се промениха. Болката беше постоянна. Понякога не можеше да се изправи, не вярваше на краката си, пристъпите станаха твърде чести, твърде опасни. Всяка седмица влизаше в спешното отделение. В крайна сметка, благодарение на героичните усилия на майка й, успяха да уредят прегледи при няколко лекари, които ги беше грижа. Предписаха му правилните лекарства и състоянието му се стабилизира за известно време. Но тогава ги сполетя войната със застрахователите и потънаха в този ад на здравеопазването.
Тази вечер обаче той беше жизнерадостен и майка й се чувстваше добре, особено след като намери малко шери в общата кухничка на хотела, което подели с Мей. Баща й скоро заспа на светнати лампи, както си лежеше с дрехите върху покритото легло, и докато двете с майка й още разговаряха на висок глас. Когато забелязаха, че спи непробудно, Мей си разпъна походно легло до тяхното.
Спаха до късно и отидоха с колата да обядват. Докато баща й се хранеше обилно, Мей наблюдаваше как майка й се преструва на равнодушна, докато разговаряха за своенравния й чичо и последното му ексцентрично бизнес начинание – нещо, свързано с отглеждане на омари в оризища. Знаеше, че майка й се притеснява за баща й, тъй като бяха излизали да ядат два пъти подред, и че постоянно го наблюдава. Изглеждаше весел, но силите му бързо се изчерпаха.
– Вие си дояжте спокойно – каза той. – Аз ще отида до колата да полегна малко.
– Чакай да ти помогнем – каза Мей, но майка й я спря. Той вече се беше отправил към вратата.
– Уморява се. Но всичко е наред – успокои я тя. – Просто дневният ни режим вече е по-различен. Трябва да си почива. Върши разни неща, разхожда се, яде и за известно време е жизнен, но после си почива. Да ти кажа честно, много е ритмично и успокояващо.
Платиха сметката и излязоха на паркинга. Мей видя белите коси на баща си през прозореца на колата. По-голямата част от главата му беше под рамката на стъклото, защото беше отпуснал облегалката на предната седалка толкова надолу, че направо лежеше отзад. Когато стигнаха до колата, видяха, че не спи, а се е зазяпал нагоре в преплитащите се клони на едно дърво. Свали стъклото:
– Е, беше прекрасно – каза.
Мей си взе довиждане и тръгна, щастлива, че има целия следобед на разположение. Подкара колата на запад в слънчевия, спокоен ден, в който цветовете на пейзажа бяха изчистени и ясни – синьо, жълто, зелено. Когато наближи брега, зави към залива. Ако побърза, може да хване няколко часа каяк.
Мърсър я беше запалил по каяка – занимание, което допреди това беше смятала за неприятно и скучно. Да седиш на повърхността на водата, да се бориш със странното гребло, което й приличаше на лъжица за сладолед, постоянно да се кълчиш – всичко изглеждаше болезнено, а скоростта й се струваше твърде малка. Но в крайна сметка реши да опита и се качиха на каяк, но не на професионален, а на по-простичък модел, от онези, на които се сяда отгоре и краката ти остават открити. Обиколиха залива доста по-бързо, отколкото беше очаквала, видяха тюлени и пеликани и накрая Мей се убеди, че това е един безобразно недооценен спорт, а заливът – печално неоползотворена водна площ.