Бяха тръгнали от мъничък плаж, без предварителна тренировка, екипировка или суетене от страна на човека, който даваше каяците под наем – просто си плащаш петнайсетте долара на час и за броени минути се озоваваш в залива, хладен и спокоен.
Тя слезе от магистралата и се отправи към плажчето, където завари водата гладка като огледало.
– Ехо – каза нечий глас.
Мей се обърна и видя възрастна жена с криви крака и ситнокъдрава коса. Марион, собственичката на „Океанската русалка“. Русалката беше тя, държеше бизнеса от цели петнайсет години, след като спечелила доста от магазинче за канцеларски материали. Сподели историята с Мей още на първата им среща – разказваше я на всички, защото смяташе за много забавно, че е спечелила толкова много от канцеларски материали, та да отвори бюро за каяк и падълборд под наем. А защо го намираше за смешно, Мей така и не разбра. Но жената беше блага и любезна, дори когато Мей искаше да наеме каяк едва няколко часа преди края на работния ден, какъвто беше случаят и днес.
– Заливът е прекрасен – каза Марион. – Само не отивай много надалеч.
Помогна на Мей да извлачат каяка по пясъка и скалите до вълничките. След това й закопча спасителната жилетка.
– И внимавай да не пречиш на хората, дето живеят в лодките. Всекидневните им са ти точно на нивото на очите, така че никакво надничане. Искаш ли неопрен или ветроустойчиво яке? – попита Марион. – Може да задуха.
Мей отказа и влезе в каяка боса и по жилетката и дънките, които носеше от обяд. За секунди изгреба разстоянието отвъд рибарските лодки, вълноломите и падълбордистите, чак до откритите води на залива.
Там беше пусто. Фактът, че тези води се посещаваха толкова рядко, винаги я изумяваше. Нямаше джетове. Никой не караше и водни ски. Тук-там по някой рибар или моторница. Имаше платноходки, но далеч не толкова много, колкото човек би очаквал. Една от причините навярно беше студената вода, но може би в Северна Калифорния просто имаше твърде много неща за вършене. Струваше й се странно, но не се оплакваше. Така оставаше повече вода само за нея.
Придвижи се до сърцевината на залива. Тук наистина стана по-бурно и студената вода обля краката й. Чувството беше приятно, толкова приятно, че тя потопи ръка, загреба от водата и си наплиска лицето и врата. Когато отвори очи, видя на петдесетина метра пред себе си един тюлен, който я гледаше като хрисимо куче, в чийто двор е прекрачила. Главата му беше обла, сива и лъщеше като гладък мрамор. Мей положи греблото в скута си и продължи да гледа тюлена, който също се взираше в нея. Очите му бяха като черни копчета, без блясък. Никой не помръдваше. Двамата стояха, сключили погледи, и този миг, който се разтягаше, застинал във времето и насладата, очакваше да бъде продължен. Защо да помръдват?
Тя усети порива на вятъра, който донесе със себе си и острия мирис на тюлена. Беше го доловила и миналия път, когато плува с каяк – смесица от миризма на риба тон и мръсно куче. По-добре да не си срещу вятъра. Като че ли засрамен, тюленът се потопи под водата.
Тя продължи да се отдалечава от брега. Постави си за цел да стигне до една червена шамандура, която забеляза близо до извивката на полуостров, протегнал се дълбоко в залива. Щеше да й отнеме около трийсет минути да стигне дотам и пътьом щеше да мине покрай няколко десетки закотвени шлепа и платноходки. Много от тях бяха превърнати по един или друг начин в домове и макар да знаеше, че не бива да наднича в прозорците, не се сдържа – на борда се криеха мистерии. Защо на този шлеп има паркиран мотор? Защо на онази яхта се вее флаг на Конфедерацията? В далечината забеляза кръжащ хидроплан.
Вятърът се надигна зад нея и бързо я отпрати отвъд червената шамандура и все по-близо до далечния бряг. Не беше планирала да акостира там, нито някога досега беше прекосявала залива, но съвсем скоро брегът се оказа непосредствено пред нея, след водораслите, които прозираха под все по-плитката вода.
Тя скочи от каяка и босите й краха стъпиха върху камъните, обли и гладки. Докато теглеше каяка към брега, водата се надигна и обгърна краката й. Не беше вълна – по-скоро внезапно равномерно покачване. В един момент стоеше на сухия бряг, а в следващия – водата беше почти до коленете й и тя цялата прогизна. Когато нивото отново спадна, водата остави след себе си широка ивица чудновати, блещукащи водорасли – сини и зелени, и, под определен ъгъл, с цветовете на дъгата. Тя взе едно в ръка – беше гладко като гума и накъдрено по ръба. Краката й бяха мокри, а водата – леденостудена, но Мей нямаше против. Седна на каменистия бряг, взе една клечка и започна да си рисува по едрия пясък, разбутвайки гладките камъчета. Миниатюрни рачета, разровени и раздразнени, пъплеха към нови убежища. Надолу по брега един пеликан кацна върху сух, избелял дънер, който се протягаше лениво от стоманеносивата вода към небето.