– Да, всичко е със сензори – обясни Рената. – Асансьорът разчита идентификационната ти карта и казва „здрасти“. Ани ни даде снимката. Трябва да сте доста близки, щом има твои снимки от гимназията. Както и да е, дано нямаш нищо против. Правим го най-вече за посетители. Обикновено се впечатляват.
Докато асансьорът се издигаше, по стените се изписаха специалните събития за деня, като образите и текстовете се придвижваха от един панел към друг. Към всяко съобщение имаше видео, снимки, анимация, музика. В дванайсет щеше да има прожекция на „Коянискаци“[5], в един – демонстрация на самомасажиране, в три – гимнастика за повишаване на тонуса. В шест и половина имаше среща с някакъв непознат на Мей конгресмен, с побеляла коса, но младолик. Вратата на асансьора го показа как говори на подиум с веещи се зад него знамена, с навити ръкави и с длани, упорито свити в юмруци.
Вратите се разтвориха и разцепиха конгресмена на две.
– Пристигнахме. – Рената пристъпи на тясната пътека със стоманена решетка вместо под.
Мей погледна надолу и стомахът й се сви. Виждаше чак до партера на четири етажа под тях. Опита се да прозвучи небрежно:
– Предполагам, не пращате тук хора със световъртеж.
Рената спря и се обърна към Мей с дълбоко угрижен вид.
– Разбира се, че не. Но в профила ти не пишеше...
– Не, не – поклати глава Мей. – Добре съм.
– Сигурна ли си? Можем да те сложим по-долу, ако...
– Не, не. Честно. Всичко е идеално. Извинявай. Пошегувах се.
Рената беше видимо разтревожена.
– Окей. Само кажи, ако нещо не е наред.
– Ще си кажа.
– Ще си кажеш ли? Защото Ани би искала да съм сигурна.
– Ще си кажа. Обещавам – отговори Мей и се усмихна на Рената, която се съвзе и продължи напред.
Пътеката стигна до площадката на етажа, която беше широка и разделена на две от дълъг коридор. Стените към офисите от двете страни бяха стъклени и вътре се виждаха служителите. Хората бяха украсили работните си места обилно, но с вкус – едно помещение беше пълно с ветроходни принадлежности, повечето от които като че ли се крепяха сами във въздуха, провесени от голите греди, другаде беше пълно с бонзаи. Минаха покрай малка кухня с изцяло стъклени шкафове и рафтове, а магнитните прибори бяха налепени по хладилника в спретната решетка. Всичко беше осветено от разноцветните крушки на голям полилей от ръчно духано стъкло, чиито разклонения се протягаха в оранжево, прасковено и розово.
– Ето, ти си тук.
Спряха до една офис клетка – сива, малка и облицована в нещо като синтетичен лен. Сърцето на Мей се сви. Изглеждаше почти като офиса, в който беше работила през последните осемнайсет месеца. За пръв път нещо в Кръга да не е преобразено и да напомня за миналото. Материалът, с който бяха покрити стените – не можеше да повярва, изглеждаше абсурдно, – беше зебло.
Мей знаеше, че Рената я наблюдава, беше наясно, че по лицето й е изписано нещо като ужас. Усмихни се, помисли си. Усмихни се.
– Как ти се струва? – попита Рената, а очите й се стрелкаха по лицето на Мей.
Мей наложи на устата си да изрази подобие на удовлетворение.
– Страхотно. Изглежда чудесно.
Със сигурност не беше очаквала подобно нещо.
– Ами, добре тогава. Ще те оставя да си опознаеш новото работно място, а Дениз и Джосая ще се появят след малко да те разведат и да инсталират всичко.
Мей пак изкриви устата в усмивка, а Рената се обърна и излезе. Със сядането забеляза, че облегалката е полусчупена и столът не се движи, защото колелцата му като че ли са засекли – четирите. На бюрото имаше компютър, но древен модел, какъвто не можеше да се види никъде другаде в сградата. Остана толкова слисана, че усети как настроението й я повлича към същата онази черна пропаст, където бе прекарала последните няколко години.
Кой изобщо вече работи в офис за комунални услуги? Как се озова там? Как го допусна? Когато хората я питаха къде работи, бе по-склонна да излъже, че е безработна. Нима щеше да е по-различно извън родния й град?
След около шест години, прекарани в омраза към града, в проклинане на родителите си, задето са се пренесли в него и са я обрекли на ограниченията и недостига на всичко там – развлечения, ресторанти, просветени умове, – Мей напоследък бе започнала да си спомня за Лонгфийлд с нещо като умиление. Малко градче между Фрезно и Транкуилити, основано и кръстено през 1866 г. от фермер без капка въображение.
Сто и петдесет години по-късно населението му наброяваше под две хиляди души, повечето от които работеха във Фрезно, на около трийсет километра. Лонгфийлд беше евтин град и родителите на приятелите й бяха охранители, учители или шофьори, които обичаха да ходят на лов. От целия й випуск от осемдесет и един души, Мей бе сред дванайсетте, които отидоха в четиригодишен колеж, и единствената, която се насочи на изток от Колорадо.
5
Американски документален филм от 1982 г., първи в трилогията „Каци“. (На английски: „Koyaanisqatsi“). Б. пр.