Тогава Мей осъзна, че хлипа. Баща й беше развалина. Не, не развалина. Понасяше всичко с достойнство. Но тази сутрин й се стори толкова уморен, толкова съкрушен, примирен, все едно знаеше, че не може да се бори едновременно с това, което се случва с тялото му, и с компаниите, от които зависи здравето му. А тя нямаше как да му помогне. Можеше да напусне работа. Можеше да напусне и да помага с телефонните обаждания, с борбата на всички фронтове в името на доброто му здраве. Това би направила една добра дъщеря. Едно добро дете, единственото им дете. Едно добро, единствено дете би прекарало следващите три или пет години – може би последните му години на подвижност, на пълноценен живот – с него, в помощ на него и на майка си при задвижването на семейния механизъм. Само дето тя знаеше, че родителите й никога няма да я оставят да го направи. Никога нямаше да го позволят. И така си оставаше приклещена между работата, от която зависеше и която обичаше, и родителите си, на които не можеше да помогне.
Колко е хубаво да можеш да си поплачеш, да оставиш раменете си да се разтресат, да почувстваш горещите сълзи по лицето си, да вкусиш нежната им сол, да си избършеш сополите с опакото на блузата. Когато приключи, избута каяка обратно във водата и загреба чевръсто. Спря се чак по средата на залива. Сълзите й бяха засъхнали, дишането й се беше укротило. Беше спокойна, чувстваше се силна, но вместо да се насочи към червената шамандура, която вече не представляваше никакъв интерес, остана неподвижна, с гребло в скута, оставяйки вълните леко да я полюшват и благото слънце да суши ръцете и краката й. Често правеше така, далеч от брега – просто стоеше неподвижна и чувстваше необятната маса на океана под себе си. В тази част на залива имаше леопардови акули, скатове, медузи и тук-там морски свине, но в момента наоколо не се забелязваше жива душа. Всички се бяха изпокрили в тъмната вода, в черния паралелен свят. Усещаше присъствието им, но не знаеше къде... Всъщност не усещаше нищо и в този момент това й се стори точно както трябва да бъде. Далеч напред виждаше как заливът прелива в океана и тъкмо там, пробивайки си път през ивица лека мъгла, плаваше огромен товарен кораб, който се отдалечаваше от брега. Замисли се дали и тя да не продължи, но не видя смисъл. Нямаше причина да отива където и да е. Беше й достатъчно да седи насред залива, без нищо за вършене и гледане. Остана да се полюшва така почти един час. От време на време подушваше онази характерна смесена миризма на куче и риба тон и забелязваше някой любопитен тюлен, с който се гледаха напоително, докато започваше да се чуди дали и той като нея съзнава какви късметлии са, колко е хубаво, че всичко наоколо е само тяхно.
В късния следобед тихоокеанският вятър се надигна и гребането до брега стана тежко. Когато се прибра, крайниците й бяха като от олово, а главата й – мътна. Направи си салата и изяде половин опаковка чипс, докато зяпаше през прозореца. Заспа в осем и се събуди след единайсетчасов сън.
Сутринта беше натоварена, както я предупреди Дан. След като я привика в осем заедно със стотината служители от O.K., той им напомни, че отварянето на канала в понеделник винаги е опасна работа. Всички клиенти, които са пуснали запитвания през уикенда, задължително очакват отговор в понеделник сутринта.
Оказа се прав. Каналът се отвори, потопът се изсипа и Мей се бори с вълната до около единайсет, когато настъпи привидно затишие. Успя да отговори на четирийсет и девет запитвания и оценката й беше 91, най-ниският й резултат до момента.
„Не се притеснявай“, писа й Джаред. „В понеделник е така. Просто пускай колкото се може повече допълнителни анкети.“
Беше пращала анкети цяла сутрин, но без голям успех. Клиентите бяха кисели. Единствените добри новини пристигнаха на екрана за вътрешни съобщения – покана за обяд от Франсис. В отдела официално имаха право на час обедна почивка, но Мей не беше видяла никого да става от бюрото си за повече от двайсет минути. Отпусна си точно толкова, макар че в ушите й кънтяха думите на майка й, според които обедната почивка беше еквивалент на колосално неизпълнение на задълженията.