– Имаме още пет минути и половина.
– Добре, сещаш ли се за имплантите в Дания?
Мей поклати глава. Смътно си спомняше за някакво ужасно отвличане на дете, убийство...
Франсис си погледна часовника, защото знаеше, че припомнянето на случая в Дания ще му открадне една минута. Въздъхна и започна:
– Така, преди няколко години правителството на Дания изпробва една програма, по която имплантираха чипове в китките на децата. Лесно е, отнема две секунди, медицински издържано е и веднага влиза в действие. Всеки родител знае къде е детето му по всяко време. Слагат чипове на деца под четиринайсет и първоначално всичко е наред. Съдебните дела срещу проекта се отхвърлят, защото има твърде малко възражения. Родителите гласуват „за“ с две ръце. Това са деца все пак и хората искат да дадат всичко от себе си, за да ги предпазят, нали така?
Мей кимна, но изведнъж си припомни, че историята няма щастлив край.
– Само че един ден изчезват седем деца. Полицаите и родителите си мислят: е, няма проблем, знаем къде са. Проследяват чиповете, но когато ги намират на някакъв паркинг, всичките седем са в хартиена торбичка, кървави. Само чиповете.
– Сега си спомням – каза Мей със свит стомах.
– Откриват телата седмица по-късно и дотогава хората са обезумели. Всички са в истерия. Мислят си, че чиповете са предизвикали отвличането и убийствата, че по някакъв начин така са провокирали престъпниците, изкушили са ги.
– Беше толкова ужасно! И после – край с чиповете.
– Да, само че аргументите са нелогични. Особено ако говорим за Кръга. Случват се по... колко, дванайсет хиляди отвличания на година? И колко убийства? Проблемът в Дания е, че са сложили чиповете твърде плитко. Всеки може просто да ги извади, ако поиска. Твърде лесно е. А нашите изследвания тук... запозна ли се със Сабайн?
– Да.
– Е, тя е в екипа. Няма да ти го каже, защото върши разни неща по проекта, за които не може да говори. Но конкретно в този случай откри начин чипът да се имплантира в костта. Което прави всичко съвсем различно.
– Ох, гадост. Коя кост?
– Няма значение, или поне не мисля, че има. Мръщиш се...
Мей си коригира физиономията и опита да си даде вид на неутрална.
– Да, определено е лудост – продължи той. – Някои хора се побъркват при мисълта за чипове в главите, в тялото, но технологически този чип е като най-обикновен радиоприемник. Не прави нищо друго, освен да казва къде се намира. Така или иначе вече са навсякъде около нас. Всеки втори продукт е с такъв. Купуваш си уредба – има чип. Купуваш си кола – има няколко. Някои компании даже ги слагат в опаковките на храните, за да са сигурни, че ще са пресни, когато стигнат до магазина. Най-обикновена следяща система. А ако я поставиш в костта, няма махане и не се вижда с просто око – за разлика от тези в китката.
Мей остави буритото.
– Ама наистина ли в костта?...
– Мей, представи си един свят, в който повече никога не може да се случи сериозно посегателство над дете. В който просто е невъзможно да се случи. В мига, в който детето не е там, където трябва, системата се задейства и детето може да бъде проследено веднага. Всеки може да го проследи. Всички власти знаят, че е изчезнало, само че виждат и точно къде е. Могат да звъннат на майката и да й кажат, че просто се е разходило до мола или пък за броени секунди да проследят злодея. Единствената му надежда би била да отвлече детето, да го замъкне в някоя дълбока гора, да направи нещо и да избяга, преди целият свят да му се е изсипал на главата. Само че ще има не повече от минута и половина.
– Или просто да блокира сигнала на чипа.
– Да, но колко са хората с подобни познания? За колко педофили си чувала, които да са и инженерни гении? Много малко, предполагам. Следователно всички отвличания, изнасилвания и убийства автоматично спадат с 99 процента. И цената е детето да има чип в глезена. Искаш ли живо дете, макар и с чип в глезена? Дете, което знаеш, че ще порасне в безопасност, че ще може отново да изтича из парка, да кара колело до училище?...
– Каниш се да кажеш „или“.
– Да: или искаш мъртво дете? Или години, прекарани в притеснения всеки път, когато тръгне пеша към спирката?
Анкетирали сме родители по цял свят, които, преодолеят ли веднъж гнусливостта си, ни дават 88 процента съгласие. Осъзнаят ли веднъж, че всичко това е възможно, те започват да ни питат: „Защо още го нямаме? Кога ще е готово?“. Това ще е новата златна епоха за младите. Епоха без притеснения. Мамка му, закъсняваш. Виж.
Той посочи часовника. 13:02.
Мей хукна към работното си място.
Следобедът беше безпощаден и резултатът й едва достигна 93. В края на деня се чувстваше изтощена. Погледна втория екран, където видя съобщение от Дан. „Имаш ли минутка? Джина от Социалния Кръг се надяваше да й отделиш малко време.“ Мей му отговори: „След петнайсет може ли? Имам да пусна няколко анкети и не съм ходила до тоалетната от обяд“. Това си беше чистата истина. Не беше ставала от стола от три часа, а и искаше да се опита да си вдигне резултата над 93. Сигурна беше, че точно заради него трябва да разговаря с Джина. Дан отговори само с „Благодаря, Мей“ – думи, които тя предъвква по път за тоалетната. Благодареше й, че ще е на разположение след петнайсет минути, или по-скоро беше саркастичен заради ненужната подробност за физиологичните й нужди?