В прозореца на Вътрешния кръг се появяваха по четирийсет нови съобщения на всеки няколко минути, а във Външния – по петнайсетина, и Мей използваше всяка възможна секунда бързо да изчете всичко, да се увери, че няма нещо, което да изисква незабавното й внимание, след което се връщаше към главния си екран.
Преди обяд успя да овладее притока и дори изпита някакво задоволство. В Кръга се случваха толкова много неща, от дейностите му бликаше толкова човещина и добрина, беше пионер на всички фронтове: затова Мей знаеше, че се обогатява от самата близост с останалите от компанията. Тук беше като в добре снабден магазин за органични зеленчуци: дори само фактът, че пазаруваш оттам, прави живота ти по-здравословен; няма как да направиш грешен избор, защото всичко е вече проверено. По същия начин всички в Кръга са били избрани, следователно генофондът беше изключителен, умовете – феноменални. Това беше място, където всички постоянно и страстно се стремяха да развиват себе си и един друг, да споделят познанията си и да ги разпространяват по целия свят.
До обяд вече беше съсипана и с нетърпение очакваше да си изключи мозъка и да седне на ливадата за един час с Ани, която настояваше да се видят.
В 11:50 обаче на втория си екран получи съобщение от Дан: „Имаш ли няколко минутки?“.
Писа на Ани, че е възможно да закъснее и отиде в кабинета на Дан, когото завари подпрян на касата на вратата. Усмихна й се със съчувствие, но едната му повдигната вежда сякаш й подсказа, че у нея има нещо, което го смущава, което не може да разбере. Дан я покани вътре и след като тя се плъзна край него, затвори вратата зад гърба й.
– Седни, Мей. Предполагам, че познаваш Алистър?
Не беше забелязала мъжа, който седеше в ъгъла, но когато го видя, разбра, че не го познава. Беше под трийсетгодишен, висок и с внимателно фризирана пепеляворуса коса. Слабата му фигура седеше на кръглия стол килната диагонално, скована като дъска. Не се изправи да я поздрави, затова Мей му подаде ръка.
– Приятно ми е да се запознаем – каза тя.
Алистър тежко въздъхна с примирение и протегна ръка, все едно се кани да докосне нещо отмито на брега, което е започнало да гние.
Устата на Мей внезапно пресъхна. Нещата никак не бяха наред.
Дан седна.
– Надявам се бързо да оправим положението – каза той. – Мей, искаш ли да започнеш?
Двамата се втренчиха в нея. Дан я гледаше строго, а Алистър – наскърбено, но с надежда. Мей нямаше представа нито какво трябва да каже, нито какво се случва. Тишината ставаше все по-тежка и мъчителна, докато накрая Алистър не примигна гневно, едва сдържайки сълзите си.
– Не мога да повярвам – успя да отрони той.
Дан се обърна към него:
– Е, хайде сега, Алистър. Знаем, че си наранен, но нека гледаме на нещата в перспектива.
След това погледна Мей:
– Ще посоча очевидното. Мей, става въпрос за португалския обяд на Алистър.
Дан замълча, очаквайки реакция от Мей, но тя не можеше да разбере какво означават тези думи. Португалският обяд на Алистър? Можеше ли да каже, че няма представа какво значи това? Знаеше, че не може. Беше се включила в социалната мрежа късно. Това със сигурност имаше нещо общо.
– Съжалявам – промълви тя. Знаеше, че трябва да задържи топката, докато не разбере какво се случва.
– Ето, това е добро начало – каза Дан. – Нали, Алистър?
Алистър сви рамене.
Мей продължи да гадае. Какво знаеше? Имало е обяд, това беше сигурно. И очевидно тя не е присъствала. Обядът е бил организиран от Алистър, който сега беше обиден. Тези предположения й се струваха разумни.
– Ще ми се да бях присъствала – осмели се тя и веднага забеляза леки признаци на одобрение по лицата им. Беше напипала нещо. – Но не бях сигурна дали... – Сега реши да стреля на сляпо. – Не бях сигурна дали ще съм добре дошла, все пак съм съвсем нова.
Лицата им поомекнаха. Мей се усмихна – знаеше, че е улучила в целта. Дан поклати глава, доволен, че предположението му е било правилно – Мей не е лош човек. Той се изправи, заобиколи бюрото си и се подпря на него.
– Мей, не успяхме ли да ти покажем, че си добре дошла? – попита той.
– Не, напротив! Наистина! Просто не съм от екипа на Алистър и не бях съвсем сигурна какви са правилата, така де, хора от един екип да присъстват на събитията на по-старшите членове на други екипи.
Дан кимна:
– Виждаш ли, Алистър? Казах ти, че си има просто обяснение.