Алистър вече седеше изправен, готов да разговаря.
– Ама разбира се, че си добре дошла! – каза той и я потупа закачливо по коляното. – Дори и да си малко разсеяна.
– Е, Алистър...
– Съжалявам – каза той и си пое дълбоко въздух. – Всичко е под контрол. Вече съм доволен.
Размениха си още няколко извинения, посмяха се на това кой какво бил разбрал и не бил разбрал, на комуникациите, на потока от информация, на грешките и на това как е устроена вселената, и най-накрая дойде време да забравят за случилото се. Изправиха се.
– Хайде сега, прегръдка за финал – каза Дан.
И тримата се прегърнаха, поставяйки здраво начало на новооткритата дружба.
Преди да се върне на бюрото си, Мей вече беше получила съобщение.
Отново благодаря, че дойде да се срещнеш с мен и Алистър. Мисля, че беше много продуктивно и полезно. От „Човешки ресурси “ знаят за случая и за да се счита за разрешен, както винаги очакват писмено заявление. Затова го написах. Ако ти звучи добре, просто се подпиши на екрана и ми го прати обратно.
Дата: понеделник, 11 юни
Участници: Мей Холанд, Алистър Найт
Случай: Алистър от „Ренесанса“, Екип 9, организира обяд за всички служители, проявили интерес към Португалия. Изпраща три съобщения за събитието, на които Мей от „Ренесанса", Екип 6, не откликва. Алистър се притеснява, че не получава никакъв отговор от Мей. Когато обядът се състои, Мей не се появява и Алистър естествено е разтревожен защо тя не отговаря на неколкократна покана, след което не присъства. Това е класически случай на неучастие.
Днес се състоя среща между Дан, Алистър и Мей, на която Мей обясни, че не е била сигурна дали ще е добре дошла на подобно събитие, имайки предвид, че то се организира от член на друг екип и че това е едва втората й седмица в компанията. Тя се чувства много зле, че е причинила емоционално страдание на Алистър, както и че е застрашила фината екосистема на „Ренесанса“. Към момента всичко е изяснено, Алистър и Мей са добри приятели и се чувстват облекчени. Всички са съгласни, че е поставено едно добро ново начало.
Най-отдолу имаше линия, на която Мей трябваше да се подпише. Направи го на екрана с нокътя си, изпрати заявлението обратно на Дан и мигновено получи благодарности.
Всичко мина страхотно. Алистър очевидно е малко по-чувствителен, но това е така просто защото е толкова силно отдаден на Кръга. Също като теб, нали? Благодаря ти за сътрудничеството. Справи се отлично. Давай напред!
Мей беше закъсняла и се надяваше Ани още да я чака. Денят беше ясен и топъл и тя завари Ани на ливадата. Пишеше нещо на таблета си, а от устата й висеше пълнозърнеста вафла. Ани примижа към Мей.
– Здрасти. Закъсня.
– Извинявай.
– Как си?
Мей направи физиономия.
– Знам, знам. Присъствах на цялата работа – каза Ани и задъвка ексцентрично вафлата.
– Престани да ядеш така. Затвори си устата. Вярно ли си слушала?
– Да, докато работех. Помолиха ме. И по-лошо съм чувала. На всеки му се случва в началото. Между другото, яж бързо. Искам да ти покажа нещо.
В бърза последователност през Мей преминаха две вълни. Първа – на силно смущение от факта, че Ани е слушала без нейно знание, последвана от прилив на облекчение, че приятелката й е била с нея, макар и отдалеч, и можеше да потвърди, че Мей ще оцелее.
– А на теб?
– А на мен какво?
– Случвало ли ти се е да те смъмрят така? Още треперя.
– Естествено. Може би веднъж месечно. До ден днешен. Дъвчи бързо.
Мей започна да яде възможно най-бързо, докато гледаше как на ливадата играят крокет. Като че ли сами си бяха измислили правилата. Мей се наяде.
– Браво, сега ставай – каза Ани и тръгнаха към Утреландия. – Какво? Виждам, че някакъв въпрос напира в теб.
– А ти ходи ли на португалския обяд?
– Аз ли? – каза Ани с насмешка. – Не, защо? Никой не ме е канил.
– Е, защо мен са ме поканили? Не съм се записвала. Нито съм някакъв маниак на тема Португалия.
– Само че ти е в профила, нали? Не ходи ли веднъж до там?
– Да, но никъде не съм го споменавала в профила си. Била съм в Лисабон и това е всичко. Преди пет години беше.
Стигнаха до сградата на Утреландия, чиято фасада от железни орнаменти напомняше на нещо турско. Ани доближи пропуска си до панела на стената и вратата се отвори.
– Снимала ли си?
– В Лисабон? Естествено.
– И снимките са ти били на лаптопа?
Мей се замисли за миг.
– Мисля, че да.
– Ами ето! Ако са ти били на лаптопа, в момента са в облака, а облакът се сканира за подобна информация. Не е нужно да се записваш за португалски клубове. Когато Алистър е планирал обяда, просто е задал търсене на всички от кампуса, които са ходили там или са качвали снимки, или са казвали нещо по въпроса в имейли и така нататък. И после автоматично е получил списък и си е разпратил поканите. Така не се занимаваш с глупости по сто часа. Насам.