Выбрать главу

Фактът, че стигна толкова далеч и задлъжня толкова много, само за да се върне да работи в местния офис за комунални услуги, съсипа и нея, и родителите й, макар те да казваха, че е взела правилното решение и че се е възползвала от сигурна възможност за добро начало, с което да започне да изплаща дълговете си.

Сградата, в която работеше, ЗБ-изток, представляваше отчайваща панелка с тесни процепи вместо прозорци. Повечето офиси вътре бяха с бетонни стени, боядисани в блатистозелено. Все едно работиш в съблекалня. Беше с десетина години по-млада от останалите, но дори трийсетинагодишните изглеждаха от друг век. Всички се прехласваха по компютърните й умения, които бяха елементарни и обичайни за всичките й познати. Колегите й обаче бяха впечатлени. Наричаха я „Черната светкавица“, някакъв банален намек за косата й, и я убеждаваха, че я чака „светло бъдеще“ в офиса за комунални услуги, ако си изиграе картите правилно. След четири-пет години, смятаха те, можеше да е управител на информационните технологии за цялата подстанция! Това безкрайно я дразнеше. Не беше ходила в колеж – елитно хуманитарно образование, за което плати 234 хиляди долара, – за да работи нещо такова. Но все пак си беше работа и парите й трябваха. Студентските заеми бяха бездънни и изискваха месечни вноски, затова прие позицията и заплатата с идеята да се оглежда за по-добри перспективи.

Прекият й началник беше мъж на име Кевин, който заемаше поста на специалист по технологиите, но по някакво странно стечение на обстоятелствата си нямаше и представа от технологии. Разбираше от кабели и сплитери – би трябвало да води радиопредавания от мазето си, а не да ръководи Мей. Всеки божи ден носеше едни и същи ризи с къс ръкав и едни и същи вратовръзки с ръждив цвят. Беше ужасен дразнител на сетивата, дъхът му миришеше на шунка, а мустаците му, рошави и непокорни, бяха като две щръкнали лапички – едната на югозапад, другата на югоизток, – подаващи се от вечно зеещите му ноздри.

Всичко, включително безбройните му оскърбления, би било търпимо, стига той да не вярваше, че Мей всъщност я е грижа. Кевин наистина смяташе, че Мей, възпитаничка на „Карлтьн“, мечтател със златни блянове, каквито малцина имат, я е грижа за тази работа в службата за комунални услуги. Че тя би се терзала, ако Кевин квалифицира представянето й през някой ден като незадоволително. Това я подлудяваше.

Случаите, когато я викаше в кабинета си, затваряше вратата и сядаше на ръба на бюрото си, бяха безкрайно мъчителни. „Знаеш ли защо си тук?“, питаше като пътен полицай спрял нарушител. Друг път, когато беше доволен от работата й за деня, правеше нещо още по-отвратително: хвалеше я. Наричаше я свое протеже. Обожаваше тази дума. Така я представяше на посетители: „Това е моето протеже, Мей. Доста умно момиче – в повечето случаи“ – и й смигаше като капитан на своя първи помощник, все едно двамата бяха преживели многобройни бурни приключения, обрекли ги на вечна преданост един към друг. „Ако сама не си попречи, тук я чака светло бъдеще.“

Това не се понасяше. Всеки един ден на тази работа през осемнайсетте месеца, прекарани там, Мей се чудеше дали наистина би могла да помоли Ани за услуга. Не беше от хората, готови да молят за подобно нещо – за собственото си спасение, избавление. Това значеше да признаеш, че си в нужда, да се натрапиш, да се „ръчкаш“, както казваше баща й, а Мей не беше възпитана така. Родителите й бяха кротки хора, не обичаха да са в тежест на никого, бяха тихи и горди, не приемаха подаяния.

Такава беше и Мей, но тази работа я промени, превърна я в нещо различно, в човек, готов на всичко, само и само да се махне. Направо й се гадеше от всичко това. Зелените стени. Машината за вода от време оно. И перфокарти, за бога! И грамоти за заслуги, когато някой се прояви. Ами работните часове! Наистина от девет до пет. Всичко беше като от друга ера, с право вече забравена, и това караше Мей да си мисли не само че пропилява собствения си живот, а че цялата тази фирма пропилява живота на хората, пропилява човешки потенциал и забавя хода на земното кълбо. Работната й кабинка, нейната кабинка, сякаш беше есенцията на всичко това. Ниските стени около бюрото, предвидени да спомогнат за пълната й концентрация върху работата, бяха облицовани със зебло, все едно всеки друг материал би я разсеял, би я подтикнал към по-екзотични начини да прекарва дните си. И така бе прекарала осемнайсет месеца в канцелария, където смятаха, че измежду всички материали, познати на човечеството, този, който служителите трябва да гледат всеки божи ден, е зеблото. При това едно такова мърляво, някаква нисша форма на зебло. Евтино бедняшко зебло, зебло на промоция.