Спряха пред дълъг коридор. Очите на Ани проблясваха палаво.
– Добре, готова ли си да видиш нещо нереално?
– Още съм ошашавена.
– Ами спри да бъдеш и влизай тук.
Ани отвори вратата на красива стая – смесица между бюфет, музей и търговско изложение.
– Пълна лудница, а?
Мей се огледа. Стаята й се стори смътно позната. Беше виждала нещо подобно по телевизията.
– Нещо като онези стаи с подаръци за известните личности, не мислиш ли? – каза Ани.
Имаше всякакви вещи, пръснати по десетки маси и платформи. Само че вместо бижута и парфюми, продуктите бяха маратонки, четки за зъби и какви ли не чипсове, напитки и енергийни закуски.
Мей се засмя.
– Предполагам, че всичко е безплатно?
– За много важни личности като теб и мен – да.
– Майчице мила. Всичко ли?
– Да, това е стаята с безплатни мостри. Винаги е пълна и всичко трябва да се използва по един или друг начин. Каним различни групи подред – понякога програмистите, понякога отдела за обгрижване на клиенти, като теб. Всеки ден групата е различна.
– И просто си взимаш, каквото искаш?
– Е, трябва да си маркираш всичко с картата, за да се знае кой какво е взел. Иначе някой идиот ще си замъкне вкъщи цялата стая.
– Не съм виждала нито едно от тези работи...
– По магазините ли? Няма как, още не са на пазара. Всички са прототипи и тестови серии.
– И това са истински „Ливайс“?
Мей държеше чифт прекрасни джинси, които беше сигурна, че още не съществуват за останалата част от света.
– Може би ще са на пазара след няколко месеца или дори година. Искаш ли ги? Ако не ти стават, ще помолиш за друг размер.
– И мога да ги нося?
– Освен ако не искаш да си бършеш задника с тях... Очаква се от теб да ги носиш. Ти си влиятелна личност, която работи в Кръга! Ти задаваш модата, ти определяш тенденциите.
– Всъщност даже са ми по мярка!
– Супер, вземи си два чифта тогава. Имаш ли торба?
Ани извади чанта с логото на Кръга и я даде на Мей, която се суетеше над витрина с нови панели и аксесоари за мобилни телефони. Взе един красив панел, който беше як като камък, но гладък като коприна.
– Мамка му, не си нося телефона!
– Какво? Къде е? – попита Ани с недоумение.
– Сигурно е на бюрото.
– Странна птица си ти. Като цяло си концентрирана, но понякога ти бяга акълът. Излязла си на обяд без телефон?
– Съжалявам.
– Няма защо, затова те обичам. Като че ли си наполовина човек, наполовина дъга. Какво сега? Не се разстройвай.
– Просто днес мъмренето ми идва в повече.
– Не ми казвай, че още го преживяваш!
– Наистина ли мислиш, че е в реда на нещата... тази среща с Дан и Алистър?
– Абсолютно.
– Просто е адски чувствителен, така ли?
Ани завъртя очи.
– Алистър ли? Отвъд всякакви разумни граници. Но пише невероятен код. Човекът е машина. Ще ни трябва поне година да открием и обучим някого, който да върши неговата работа. Затова трябва да се примирим с всичките му хлопащи дъски. Тук е пълно с кукувци. Кукувци, които искат внимание. А пък такива като Дан ги поощряват. Но не се притеснявай. Не мисля, че много ще се засичате – с Алистър, имам предвид.
Ани си погледна часовника. Трябваше да върви.
– Ти стой, докато не си напълниш торбата – нареди тя. – Ще се видим после.
Мей остана и си напълни чантата с джинси, храна, обувки, няколко нови панела за телефона и един спортен сутиен. Когато си тръгна от стаята, се чувстваше като крадец, но не срещна никого по пътя. Стигна обратно до бюрото си и завари единайсет нови съобщения от Ани.
Прочете първото: „Здр, осъзнах, че не трябваше така да соля Дан и Алистър. Не беше много мило. И никак кръгаджийско. Забрави, че съм го казала“. Второто гласеше: „Получи ли ми предното съобщ?“. Третото: „Започвам да изтрещявам. Защо не отговаряш?“. Четвъртото: „Писах, звънях. Да не си умряла? Мамка му. Забравих, че си си забравила тел. Кретен такъв“. Петото: „Ако си се обидила от това, което казах за Дан, не ме наказвай с мълчание. Извиних се. Пиши ми“. Шестото: „Изобщо получаваш ли ми съобщ? Мн е важно. Звънни ми!“. Седмото: „Ако в момента си говориш с Дан, си голяма кучка. Откога се клюкарим?“. Осмото: „Всъщност може и просто да си в среща. Така ли е?“. Деветото: „Минаха 25 мин. Какво се случва???“. Десетото: „Проверих и виждам, че си си на бюрото. Обади ми се веднага или сме дотук! Мислех, че сме приятелки“. Единайсетото: „ЕХООО?“.