Мей й се обади.
– Какво ти става, истерийо?
– Къде беше, за бога?
– Видяхме се преди двайсет минути! Приключих с мострите, ходих до тоалетната и сега съм тук.
– Изпорти ли ме?
– Какво?
– Изпорти ли ме?!
– Ани, в ред ли си?
– Просто ми кажи.
– Не, не съм. На кого да те изпортя?
– Какво му каза?
– На кого?
– На Дан.
– Дори не съм го виждала.
– И не си му писала, така ли?
– Не. Ани, стегни се!
– Заклеваш ли се?
– Да.
Ани въздъхна.
– Добре. Майка му стара. Извинявай. Писах му, и му звънях, и той не отговаря. И ти също не отговаряше и мозъкът ми някак си сглоби всичко по странен начин.
– Божичко, Ани...
– Извинявай.
– Струваш ми се доста стресирана.
– Не, добре съм.
– Хайде да те черпя едно-две довечера.
– Мерси, но няма как.
– Моля те.
– Не мога. Тази седмица имаме твърде много неща за вършене. Опитвам се да избутам онази гадост във Вашингтон.
– Вашингтон ли? Там пък какво правите?
– Дълга история. Всъщност не мога да ти кажа.
– И точно ти трябва да го свършиш? Всичко във Вашингтон?
– Възлагат ми част от правителствените щуротии, защото... не знам, защото си мислят, че трапчинките ми вършат добра работа. Може и така да е. Не знам. Де да можех да се клонирам на пет!
– Звучиш ужасно, Ани. Вземи си една вечер почивка.
– Не, не. Ще се оправя. Просто трябва да отговоря на запитванията на онази подкомисия. Ще се справя. Ама трябва да вървя. Обичам те – каза тя и затвори.
Мей се обади на Франсис.
– Ани не иска да излезе с мен. Ти? Довечера?
– Извън кампуса ли имаш предвид? Днес ще има концерт на една банда. „Криймърс“, знаеш ли ги? Ще свирят в Колонията. Благотворително е.
Мей каза, че звучи чудесно, но когато дойде време за концерта, не й се слушаше банда на име „Криймърс“ в Колонията. Примами Франсис в колата и потеглиха за Сан Франциско.
– Знаеш ли къде отиваме? – попита той.
– Не. Какво правиш?
Франсис истерично пишеше нещо на телефона си.
– Просто казвам на всички, че няма да ходя.
– Приключи ли?
– Да – каза той и остави телефона.
– Добре. Хайде първо да пийнем по нещо.
И така паркираха в центъра и откриха един ресторант, който изглеждаше толкова ужасно – с избледнели снимки на лошо изглеждаща храна, налепени безразборно по прозорците, – че го сметнаха за евтин.
Оказаха се прави и си поръчаха къри и тайландска бира, седнали на бамбуковите столове, които скърцаха и едва се държаха на краката си. Към края на първата си бира Мей реши, че иска втора, набързо, и че скоро след вечерята ще целуне Франсис на улицата.
Приключиха с вечерята и го направи.
– Благодаря ти – каза той.
– Правилно ли чух, че ми благодари?
– Току-що ми спести адски душевни дилеми. Никога не съм правил първата крачка. А на една жена обикновено й отнема седмици да осъзнае, че тя трябва да поеме инициативата.
Мей отново я обзе чувството, че я зашлевяват с информация, която само усложнява чувствата й към Франсис – в един момент беше много мил, а в друг – много странен и недодялан.
Въпреки това, яхнала вълната на бирата, тя го заведе за ръка обратно в колата, където продължиха да се целуват, паркирали на свръхоживено кръстовище. Един бездомник ги гледаше от тротоара като някакъв антрополог и жестикулираше, сякаш си води бележки.
– Хайде да се разходим – каза тя и тръгнаха пеш из града.
Намериха един отворен магазин за японски сувенири, а до него, също отворена – галерия, пълна с фотореалистични картини на огромни човешки задници.
– Големи картини на големи дупета – отбеляза Франсис, когато си намериха пейка на един площад с изглед към тясна уличка, която, осветена от лампите над нея, изглеждаше обляна в синкава лунна светлина. – Това си беше истинско изкуство. Не мога да повярвам, че още не са продали нито една.
Мей го целуна отново. Беше в настроение за целувки и тъй като беше сигурна, че Франсис няма да й се нахвърли, се чувстваше спокойна и го целуваше отново и отново, знаейки, че тази вечер ще има само целувки. Вложи всичко в тези целувки, с които искаше да му покаже страст и приятелство, дори вероятност за любов, и докато го целуваше, си мислеше за лицето му, чудеше се дали очите му са отворени, дали го е грижа за минувачите, които цъкаха с език или им подсвиркваха, но си продължаваха по пътя.