– Определено – отговори Франсис. – Тъкмо планирах да я заведа в една конюшня да ядем квасен хляб. – Той се обърна към публиката с мелодраматична гримаса. – Но сега знам!
Публиката се разсмя и Гус кимна, един вид: „Не сме ли страхотен екип!“
– Нека само да отбележа – продължи Гус, – че е споменавала алергията си към коне още през 2010 година, при това във Фейсбук, представете си. Обръщам се към всички вас, които смятат, че е било глупаво от наша страна да платим подобна сума на Фейсбук за архивите им... Добре, толкова за алергиите. А сега вижте съседната иконка. Смятам, че тя е на ред: храна. Мислил ли си да я изведеш на вечеря, Франсис?
– Да, Гус, със сигурност – отговори решително Франсис. Мей не можеше да познае този човек на сцената. Къде беше отишъл Франсис? Искаше й се да убие тази негова версия.
– Е, тъкмо тук работата обикновено се оплесква. Няма по-неприятно нещо от онова предаване на топката: „Къде искаш да хапнем?“ „Няма значение, където и да е.“ „Не, сериозно, кажи. Какво предпочиташ?“. „Нищо конкретно, наистина. Ти какво предпочиташ?“ Стига с тези глупости! ЛюбЛюб ви го поднася на тепсия. Всеки път, когато е коментирала нещо, похвалила е някой ресторант или се е оплакала, всеки път, когато е споменавала храна – всичко това се класифицира, подрежда и накрая получавам следния списък.
Гус избра иконката за храна и на екрана се появиха ред списъци с видове храна и имена на ресторанти и заведения, подредени по град и квартал. Списъците бяха плашещи с прецизността си. Видя дори заведението, където бяха яли с Франсис по-рано същата седмица.
– А сега посочвам мястото, което ми харесва и, ако е платила с ТиСи, ще знам какво си е поръчала миналия път, когато е била там. А ако кликна тук, ще видя специалитетите на тези ресторанти в петък, когато сме се уговорили за среща. Ето и приблизителното време, което се чака за маса. Несигурността – елиминирана!
Гус продължи с презентацията си и разгледа предпочитанията й за филми, паркове за разходки и джогинг, любими спортове, любими гледки. Повечето неща бяха верни и докато Гус и Франсис преиграваха на сцената и публиката оставаше все по-впечатлена от софтуера, Мей първо се скри зад дланите си, после се свлече възможно най-ниско на седалката и, накрая, когато усети, че всеки момент може да бъде поканена на сцената да потвърди могъществото на това ново приложение, се измъкна от мястото си, прокрадна се по пътеката и излезе през страничната врата на аудиторията, под монотонната бяла светлина на облачния следобед.
– Съжалявам.
Мей не можеше да го погледне.
– Мей, съжалявам. Не разбирам защо си толкова ядосана.
Не го искаше край себе си. Вече си седеше зад бюрото, докъдето той я беше последвал и сега стоеше надвесен над нея като някаква мършоядна птица. Отказваше да му обърне внимание, защото не само че го ненавиждаше и смяташе лицето му за малодушно и очите му за лъжливи, не само че беше сигурна, че никога повече няма да й се наложи да погледне проклетата му физиономия, но и защото си имаше работа. Следобедният поток прииждаше и запитванията бяха много.
– По-късно ще говорим – каза му тя, но нямаше намерение да разговаря с него нито този, нито който и да било ден. Тази решителност й донесе облекчение.
В крайна сметка Франсис си тръгна, поне физически, тъй като броени минути по-късно се появи отново на третия й екран, умолявайки я за прошка. Знаел, че не бивало да й го сервира по този начин, но Гус настоял да е изненада. Изпрати между четирийсет и петдесет съобщения в течение на следобеда, в които се извиняваше, убеждаваше я, че била голям хит, изразяваше съжалението си задето не излязла на сцената, защото хората я аплодирали. Уверяваше я, че всичко показано на екрана така или иначе е обществено достъпно, по никакъв начин не я е изложило и, в крайна сметка, е било извлечено от нейни публикации.
Мей знаеше, че е така. Не беше ядосана заради разкриването на алергиите й. Или на любимите й храни. Открито беше предоставяла тази информация години наред и едно от нещата, които харесваше най-много в живота си онлайн, беше именно възможността да споделя вкусовете си и да чете за предпочитанията на другите.
Тогава какво я покруси толкова в презентацията на Гус? Не можеше точно да определи. Самата изненада? Или прецизните алгоритми? Може би. Все пак не всичко беше вярно – дали проблемът не беше там? Или матрицата от предпочитания, представена като нейна същност, като цялото й аз? Може и това да беше.