Господи, заричаше се тя, когато напусна това място, никога повече няма да погледна, да докосна или изобщо да помисля за този материал.
И не очакваше отново да го види. Та колко често, извън деветнайсетия век, извън смесения магазин от деветнайсети век, някой вижда зебло? Не смяташе, че някога ще й се случи, но ето го и него, навсякъде около нея на новото й работно място в Кръга, и докато го гледаше, докато усещаше плесенясалата му миризма, очите й се насълзиха.
– Шибано зебло – измърмори си под носа.
Зад нея се чу въздишка и някой се обади:
– Сега осъзнавам, че май не е било добра идея.
Мей се обърна и видя Ани, която стоеше с прибрани до тялото ръце и свити юмруци като нацупено дете.
– „Шибано зебло“ – имитира киселата физиономия на Мей, след което избухна в смях. Когато се поуспокои, успя да каже: – Това беше невероятно. Много ти благодаря, Мей. Знаех, че няма да ти хареса, но исках да видя колко точно. Съжалявам, че те докарах почти до сълзи. Божичко!...
Тогава Мей погледна към Рената, която беше вдигнала невинно ръце.
– Не беше моя идея! – оправда се тя. – Ани ме накара! Не ме мрази!
Ани въздъхна, удовлетворена.
– Наложи се да купя цялата кабинка от „Уолмарт“. Ами компютърът! Цяла вечност го търсих онлайн. Мислех, че можем да качим нещо такова от нечие мазе, но в целия кампус нямаше нищо, достатъчно грозно и старо. Боже, само да си беше видяла физиономията![6]
Сърцето на Мей биеше бясно.
– Ти си пълна откачалка! – извика тя.
– Аз ли? – престори се на объркана Ани. – Не съм откачена. Аз съм страхотна!
– Не мога да повярвам, че си вложила толкова старание само за да ме разстроиш.
– Е, повярвай. Как иначе щях да стигна там, където се намирам в момента. Всичко опира до планиране и постоянство. – Ани й смигна като изпечен търговец и Мей не успя да сдържи смеха си. Пълна кукувица. – А сега да вървим. Ще ти направя пълна обиколка.
Докато я следваше, Мей си напомни, че Ани невинаги е била старши изпълнителен директор в компания като Кръга. Навремето, преди едва четири години, приятелката й учеше в колеж и се разкарваше навсякъде по мъжки анцуг – на лекции, на вечеря, дори на срещи. Както казваше едно от гаджетата й (многобройни, никога по двама наведнъж, все прилични момчета), Ани беше „пълна откачалка“. Но тя можеше да си го позволи. Беше от семейство с пари, потомствени богаташи, пък и беше много сладка, с трапчинки и дълги мигли и с толкова руса коса, че нямаше как да не е истинска. Имаше весел нрав и даваше вид на човек, който не взима нещата присърце за повече от няколко минути. Но беше и абсолютна откачалка. Длъгнеста, жестикулираше свирепо, когато говореше, и се отплесваше в странни теми и чудати мании – пещери, любителска парфюмерия, ду-уап музика. Поддържаше приятелски отношения с всичките си бивши гаджета, с всяка забивка, с всеки преподавател (познаваше ги лично и им пращаше подаръци по празниците). Бе ръководила или поне участвала в повечето, ако не и във всички, клубове в колежа, включваше се във всички каузи и пак намираше време да се отдаде на ученето – всъщност на всичко, – като същевременно все тя се правеше на идиот по купоните, за да повдигне настроението на останалите, все тя оставаше до края. Единственото разумно обяснение би било, че просто не спи, но случаят не беше такъв. Ани спеше като пор по осем до десет часа на ден и можеше да го прави навсякъде – по време на триминутно пътуване в колата, в мърлявото сепаре в закусвалнята до колежа, на чийто и да е диван, по всяко време.
Мей знаеше всичко това от личен опит, тъй като по едно време й беше станала нещо като личен шофьор на дългите пътешествия из Минесота, Уисконсин и Айова за безбройните – и в повечето случаи безсмислени – кроскънтри състезания. Мей беше получила частична стипендия да се състезава за „Карлтън“ и тъкмо покрай бягането се запозна с Ани, която беше с две години по-голяма от нея. Без кой знае какви усилия Ани беше блестящ бегач, но често не се вълнуваше много-много дали тя самата, или отборът като цяло, печели или губи.
Ани можеше да се отдаде изцяло на едно състезание, да се подиграва на противниците, да ги обижда за униформите или за оценките им на изпитите, а в следващия момент да не прояви и капка интерес към резултата и просто да се радва, че е участвала. По време на дългите пътувания в колата й – обикновено караше Мей – Ани вдигаше босите си крака на таблото или ги провесваше през прозореца и коментираше пейзажа, или часове наред фантазираше какво ли става в спалнята на двамата им треньори, женена двойка с еднакви, почти войнишки подстрижки. Мей се смееше на всичко, което излизаше от устата на Ани и това я отвличаше от мислите за състезанията, на които тя, за разлика от Ани, трябваше да победи или поне да се представи добре, за да оправдае стипендията, която получаваше от колежа. Винаги пристигаха броени минути преди срещата и Ани все забравяше в коя дисциплина се очаква да бяга и дали изобщо й се бяга.
6
Верига американски универсални магазини за търговия на дребно, най-голямата корпорация в света. Б. пр.