И така, как беше възможно този хаотичен, абсурден човек, който все още си разнасяше парченце от бебешкото одеялце в джоба, да се издигне толкова бързо и толкова високо в Кръга? Днес тя беше един от четирийсетте водещи умове в компанията – или Бандата на четирийсетимата, – посветени в най-секретните планове и данни. Как бе успяла да издейства назначението на Мей, без дори да си мръдне пръста? Да уреди всичко за броени седмици, след като Мей най-накрая преглътна всякаква гордост и склони да я помоли? Това беше доказателство за волята на Ани, за необяснимото й и заложено в основата на съществото й чувство за предопределеност. На пръв поглед Ани не даваше признаци за дива амбиция, но Мей беше сигурна, че в нея се таи нещо, което й бе наложило в крайна сметка да се озове тъкмо тук, независимо откъде идва. Ако ще да бе израсла в сибирската тундра, да се беше родила сляпа в семейство на овчари, пак щеше да стигне дотук, сега.
– Благодаря, Ани – продума Мей, без да се усети.
Бяха минали покрай няколко конферентни зали и фоайета и прекосяваха новата галерия на компанията, където висяха няколко картини на Баскиа[7], току-що откупени от един почти фалирал музей в Маями.
– За нищо – каза Ани. – Съжалявам, че си в „Обгрижване на клиенти“, знам, че звучи тъпо, но имай предвид, че половината от старшите партньори в компанията са започнали оттам. Вярваш ли ми?
– Вярвам ти.
– Добре, защото е така.
Излязоха oт галерията и се озоваха в кафетерията на втория етаж.
– „Стъклената столова“. Знам, ужасно име – каза Ани.
Заведението беше проектирано така, че хората ядяха на девет различни нива, като подовете и стените бяха изцяло от стъкло. На пръв поглед изглеждаше все едно всички висят във въздуха.
Минаха през Заемната, откъдето служителите можеха да заемат безплатно всичко – от велосипед през телескоп до делтаплан, – и влязоха в Аквариума, проект на един от основателите. Стояха пред огромен контейнер, в който призрачни медузи бавно се издигаха и спускаха без явна посока или цел.
– Ще те наблюдавам – каза Ани, – и всеки път, когато постигнеш нещо забележително, ще се погрижа всички да разберат, за да не стоиш там твърде дълго. Тук развитието е сигурно, а както знаеш, назначаваме на по-високи постове само вътрешни хора. Така че просто си върши работата, не надигай много глас и за нула време ще излезеш от „О. К.“ и ще започнеш на някое готино местенце.
Мей се вгледа в очите на Ани, които лъщяха под светлината от аквариума.
– Не се притеснявай. Бих се радвала на всичко, стига да е тук.
– По-добре да си ниско на стълбата, по която искаш да се качваш, отколкото в средата на такава, по която не искаш, нали така? Някоя шибана, говняна стълба.
Мей се засмя. Шокиращо бе да чуеш такива мръсотии от такова хубаво лице.
– Винаги ли си псувала толкова? Не те помня такава.
– Само когато съм уморена, което е кажи-речи винаги.
– А беше такова мило момиче.
– Извинявам се. Мамка му, извинявам се, Мей! Ебаси, Мей! Добре, хайде да видим още неща. Кучкарника!
– Днес изобщо ще работим ли? – попита Мей.
– Да работим? Е, ние работим! Това ти е задачата първия ден: да опознаеш мястото, хората, да се аклиматизираш. Нали знаеш, като си слагаш нов паркет вкъщи...
– Не, не знам.
– Е, като си слагаш, първо трябва да оставиш дървото за десетина дни, за да се аклиматизира. Чак тогава го монтираш.
– Значи, по тази аналогия, аз съм дървото?
– Ти си дървото.
– След което ще бъда монтирана.
– Да, ще те монтираме. Ще те заковем с десет хиляди малки пирончета. Много ще ти хареса.
Отидоха до кучкарника, творение на Ани. Нейното куче, Д-р Кинсман, наскоро беше умряло, но след няколко много щастливи години тук, винаги близо до стопанката си. Защо трябва хиляди служители да си оставят кучетата вкъщи, като могат да ги доведат тук, където ще са сред хора и други кучета и където ще се грижат за тях, вместо да си седят сами. Такава била логиката на Ани, всички веднага се съгласили и сега идеята се смяташе за гениална. Отидоха и до нощния клуб – който обикновено се ползваше през деня за нещо, наречено „екстатични танци“, страхотна тренировка, каза Ани, – видяха и открития амфитеатър – „имаме десетина любителски комедийни трупи“, – а след всичко това отидоха да обядват в голямата кафетерия на първия етаж, където на малка сцена в ъгъла свиреше китарист, който приличаше на любим изпълнител на родителите на Мей.
7
Жан-Мишел Баскиа, американски художник, известен с графити, нео-експресионистичните и примитивистките си творби. Б. пр.