А тези, които искат или имат нужда да следят движенията на потребителите си онлайн, намират своята Валхала: реалните покупателни навици на реални хора вече са напълно измерими, а маркетингът, насочен към тези реални хора, може да се извършва с хирургическа прецизност. Повечето потребители на ТиСи, повечето интернет ползватели, които просто искат леснота, ефикасност, чисто и безпроблемно обслужване, са изумени от резултатите. Вече не им се налага да помнят дванайсет самоличности и пароли, вече не трябва да понасят лудостта и гнева на анонимните глутници, не е нужно да търпят тромав маркетинг, който, в най-добрия случай, улучва на около километър от интересите им. Сега съобщенията, които получават, са фокусирани, точни и в по-голяма част от случаите дори добре дошли.
А Тай създава всичко това кажи-речи случайно. Писва му да помни самоличности, да въвежда пароли и данни на кредитни карти и съставя код, за да улесни целия процес. Дали нарочно е използвал първата буква от името си за ТиСи? Казва, че го е осъзнал чак след това. Дали е имал представа за пазарните последствия от ТиСи? Твърди, че е нямал, и повечето хора вярват, че печалбите от изобретенията му идват от другите двама Мъдреци, тези с опита и бизнес нюха. Тъкмо те дават бъдеще на ТиСи, намират начин да оберат реколтата от всички иновации на Тай и са тези, благодарение на които компанията се превръща в силата, потопила Фейсбук, Туитър, Гугъл, а по-късно и Алакрити, Зупа, Джеф и Куан.
– Том не изглежда много добре тук – отбеляза Ани. – В действителност няма чак толкова акулски вид. Но чувам, че много харесва картината.
Вляво под Тай стоеше Том Стентън, изпълнителният директор, пропътувал света и самоопределил се като „Капиталист Прайм“ (обожаваше Трансформърс[8]). Беше облечен с италиански костюм и се хилеше като вълка, току-що изял бабата на Червената шапчица. Косата му беше тъмна, но прошарена по слепоочията, а очите – безизразни, непроницаеми. Приличаше на спекулант от Уолстрийт през осемдесетте – без скрупули, че е богат, необвързан, агресивен, може би дори опасен. Беше разточителен титан, едва прехвърлил петдесетте, който като че ли ставаше все по-могъщ с всяка изминала година и без колебание използваше парите и влиянието си.
Не се боеше от президенти. Не скланяше глава нито пред съдебни дела на Европейския съюз, нито пред спонсорирани от държавата китайски хакери. Нищо не бе обезпокоително, нищо не бе непостижимо, нищо не бе извън финансовите му възможности. Притежаваше отбор в НАСКАР, някоя и друга състезателна яхта, пилотираше собствен самолет. Беше анахронизмът в Кръга, бляскавият главен изпълнителен директор, който будеше смесени чувства у мнозина от младите утописти в компанията. Крещящото му консуматорство категорично отсъстваше от живота на останалите двама Мъдреци. Тай беше наел разнебитен двустаен апартамент на няколко километра от Кръга, но тъй като никой не го беше виждал да влиза или да излиза от кампуса, всички смятаха, че се е заселил там. А за Бейли беше ясно – живееше в известна всекиму съвсем скромна къща с три спални на леснодостъпна улица на десет минути от работа. Стентън обаче имаше къщи навсякъде – в Ню Йорк, Дубай, Джаксън Хоул. Притежаваше цял етаж от Милениум тауър в Сан Франциско. Остров край Мартиника.
Еймън Бейли, нарисуван до него, изглеждаше в пълен покой, дори щастлив в присъствието на другите двама, който, поне привидно, бяха противоположност на ценностите му. Неговият портрет, вдясно под Тай, го изобразяваше такъв, какъвто е – с побеляла коса, румени страни, блеснали очи, весел и искрен. Той беше публичното лице на компанията, личността, която всеки свързваше с Кръга. Когато се усмихнеше, което правеше почти постоянно, усмихваха се устата му, очите му, дори като че ли и раменете. Имаше чувство за хумор. Знаеше как да те разсмее. Умееше да говори поетично, но в същото време добре аргументирано и слушателите му в един миг се радваха на красноречието му, в друг – на здравия му разум. Беше роден в Омаха, в съвсем обикновено шестчленно семейство, а в миналото му не се таеше нищо кой знае колко удивително. Бе учил в университета „Нотр Дам“, беше се оженил за приятелката си от съседния колеж, „Сейнт Мери“, и сега си имаха четири деца – три момичета и, най-накрая, момче, което обаче се бе родило с церебрална парализа. „Той е белязан“, бе казал Бейли, обявявайки раждането му пред компанията и пред света. „И затова ще го обичаме още повече.“
От тримата Мъдреци най-често може да срещнеш тъкмо Бейли – или ще се разхожда из кампуса, или ще свири на тромбон на Вечерта на таланта, или цък ще представя Кръга в някое телевизионно предаване и с лека ръка ще отхвърля въпросите за поредното разследване на Федералната комисия по комуникациите, а ако ли не – през смях ще обявява някое полезно ново приложение или революционна технология. Предпочиташе да го наричат чичо Еймън и когато се разхождаше из кампуса, всички наистина му се радваха като на любимия си чичо, приветлив и всеотдаен. „Бил Мъри на Пебъл Бийч[9]“, както веднъж го бе описал Стантън. „Всички го обичат, а мисля, че и той наистина обича всички.“ Тримата Мъдреци, както в истинския живот, така и на портрета, представляваха странен букет от разнородни цветя, но комбинацията без съмнение бе сполучлива. Всички знаеха, че е така, и мнозина от класацията на списание „Форчън“ с петстотинте най-процъфтяващи компании бяха опитали да заимстват този триглав модел на управление, но с променливи резултати.