— Разбирам — рече Ирибаррен. — Мъртвите не могат да убиват — остана безизразно лицето му, което служеше като бариера на смътните чувства, които започваха да го гризат отвътре.
— Не се ли страхувате? — каза Бернал, който вече приличаше на спокоен и искрен мъж, а не на момче, но не и обзет от халюцинацията, че някой не може да ликвидира една хлебарка.
— Страх от кошмар ли? — направи гримаса Ирибаррен, която би трябвало да наподоби усмивка, но не се получи.
— Това е, тогава — произнесе Сампедро. — Мислите, че сънувате.
Командирът прехапа горната си устна и остана така в продължение на няколко секунди. Ирибаррен отгатна, че на неговия противник не му харесваше направлението на действието, подбрано от фактите. Беше сигурен, че такава възможност е премислена чрез предварителен анализ, но не разполагаше с необходимите ресурси, които да убедят него, полковник Хорхе Ирибаррен, че не сънува и че това, което се случваше не е само прост кошмар — от тези, които се разсейват при събуждане.
— Или сънувам, или халюцинирам — настоя Ирибаррен. — Един кошмар може да съдържа всичко, дори и тази дивотия. А той започна, когато пресякохте пътя ми, макар че не си спомням какво се случи преди това. Видението ми е наситено с лица от някаква точка от миналото и след това сякаш следва пропаст. Но съм сигурен в едно: вие сте творение на разсъдъка ми, в действителност не съществувате.
— В ранения или в болния ти мозък? — стараеше се Сампедро да възстанови инициативата, нанасяйки гневен удар, но Ирибаррен знаеше, че не може да пробие бронята му — чувстваше се твърд, много твърд. Призракът на един умрял не би могъл да се справи с него.
— Изобщо в съзнанието ми — погледна полковникът петимата, които бяха застанали ветрилообразно, без да показват страх, нито милост. И това продължи достатъчно, за да бъде убедително. Но той никога не се бе разстройвал от чуждата дързост.
— Какво искаше да каже? — пристъпи напред Селински и протегна ръка. Ръцете му бяха огромни, изглеждаше, че само с едната от тях би могъл да удуши Ирибаррен. — Мислите ли, че бихте могли да разрешите всичко това, позовавайки се на лудост?
— Не вярвам в призраци — отвърна полковникът. — Не вярвам и във вината си, нито в измислиците, нито в болката. Единственото, в което вярвам, е смъртта.
— Убеден ли сте, че сънувате, поради тези доводи? — рече Сампедро. — Бедният тип!
Ирибаррен не остана разстроен, а само повдигна рамене и каза:
— Няма друго обяснение. За да се събудя, ще бъде достатъчно да направя малко усилие. И друг път съм го правил.
Полковникът затвори очи и стисна клепачи, по челото му се изписаха бръчки, които образуваха нещо като пентаграма, а две или три от тях, заедно с белега му от рана, като че ли образуваха някакво благозвучие. Но когато ги отвори, сцената около него не се бе променила. И той за първи път се почувства леко разстроен.
— Дали са наситени или не, призрачните видения са трайни — отбеляза Сампедро. — Какво ви остава? Остава ли ви нещо? До пропастта, искам да кажа, до черната нощ. Не сънувате, не сте луд, не халюцинирате. Какво ви остава?
— Извинете, но не разбирам за какво приказвате. Може би съм потънал в транс, провокиран от наркотик. Възможно е. Някой ми го е пробутал в храната, за да ме подложи на придобиването на такъв опит. Но ефектът му не може да бъде вечен. Ще изляза от него, сигурен съм, че ще изляза.
Командир Сампедро изсумтя.
— По-силно е, отколкото си го мислите. Не, полковник Ирибаррен, това, което подготвяме за вас не представлява кошмар, а е нещо подобно на затвор, в който ще останете завинаги. Няма да сте в състояние да се измъкнете, ние ще се погрижим да бъде така.
— Ще се измъкна — каза Ирибаррен с възможно най-голямо спокойствие. — Не бъдете толкова упорит. Ще се събудя — направи той пауза и извади една пурета. Той не знаеше да прави магически фокуси, затова я запали с клечка кибрит. След като изхвърли гъст облак дим, посочи към Сампедро със същата ръка, с която държеше пуретата, но тя вече леко трепереше.
— Ще ви кажа какво ще направя, за да свърша с тази илюзия. Вие сте мъртви и то добре мъртви, а аз и другарите ми по оръжие ви потвърждаваме, че стана точно така. Поради това ще се нахвърля върху вас и ще премина през телата ви, а щом се окажа от другата ви страна, вие ще изчезнете като дима на тази пурета.
— Но не е много сигурно — рече Селински. — Ако се удариш в мъртвите и ако се окаже, че ние не сме направени от мъгла, ще ти изскочи тежък проблем, нали така?
Ирибаррен реши да пристъпи към решаване на корена на проблема. Беше точно това, което бе казал мъртвият: трябваше да рискува и да изпробва консистенцията на стената от хора пред него. А ако мъртвите бяха твърди? Какво щеше да направи после?