— Нямате нужда да пробвате — каза нахално Сампедро. — Вярвайте на думата ми и приемете покорно съдбата си. Никога ли не ви е минавало през главата, че трябва да платите за стореното от вас?
Полковникът усети прилив на кръв, който сякаш задави гърлото му и се изля в злобен, неудържим смях.
— За наказание ли говорите? Нима мислите, че трябва да бъдем наказани заради извършеното от нас, поради разпореждането, което въоръжи ръцете ни? Ние знаем кога нашият Господ циркулира във вените ни, примесен с кръв. Да не би случайно да сте имали съмнения, ако се налагало да убивате нашите? Вашата религия не е ли подобна на нашата?
Мястото, на което се бяха събрали хилядите застанали прави мъртъвци и убиецът им, изглеждаше като странна дъска за шахматна игра, в която те бяха шахматните фигури, а всичко наоколо бе приело някаква нова роля. Паркът на Националното Помирение се бе превърнал в изоставена пустош на битка. В този миг ревът на тълпата прозвуча като излязъл от единствена уста стон и полковник Ирибаррен не можа да не се стресне.
— Не, не се съмнявахме — рече накрая Сампедро.
— Не се съмняваме и сега — каза Селински, показвайки юмрука си пред лицето на военния.
Ирибаррен отвори очи и разтегна ченетата си в насмешлива усмивка. Мъртъвците отстъпиха.
— Сега давате ли си сметка, че сте едно нищо? Дим, мъгла, пара и кондензация на собствените ми съмнения, така че не мога да си позволя да чувствам вина за това, което направих или което направихме — изрече полковникът.
— Намираме се в патова ситуация, Ирибаррен — каза Сампедро, връщайки се към предишната си позиция. — Имаме съвсем микроскопична преднина. Знаете ли да играете на шах?
— Сега за какво намеквате? Зная да играя, защо ви интересува толкова?
— Тогава би трябвало да знаете, че един добър играч е способен да прозре победното продължение на партията дори и в сърцето и на най-желязното равновесие — отвърна Сампедро. — Симетрия и равновесие. Също ли го знаете?
— Оставете ме намира! В това ли се състои отмъщението, да ме задържите тук против волята ми и да ме измъчвате с гатанки и завоалирани заплахи?
Сампедро се засмя и повечето от присъстващите направиха същото, но без голямо убеждение.
— Вие купувате нещата евтино, почти подарени и след това искате да ги продадете на цената на златото. Не, Ирибаррен. Би било прекалено просто… и обикновено, ако се съгласим да ви оставим да изживеете това като един кошмар.
— Кошмар е, по дяволита! Ще се събудя и всички ще заминете в нищото!
— Не е кошмар, полковник — каза Роса.
— Не е кошмар — повтори Бернал като ехо.
— Ще продължавате ли да ми го натяквате? Ще повторите ли хиляда пъти „не е кошмар“ и ще вярвате ли, че това е достатъчно? — позволи си Ирибаррен да пусне цинична усмивка, която покри лицето му като петно. — Освен, че сте мъртви, вие сте и идиоти. По този начин няма да постигнете нищо; аз съм професионалист, а освен това съм убеден в това, което направих. Фактически пак бих го направил. Нима мислите, че сте единствените, които имате идеология, ценности и интереси?
— Преди минути ми казахте, че не вярвате нито във вината, нито в болката, което ме навежда на мисълта, че не вярвате почти в нищо — изрева Сампедро. — Едва ли и в смъртта. Вие го казахте, не аз. А сега ми говорите за идеи и ценности…
— Няма да успеете да ме разгромите чрез диалектическа битка, Сампедро. Освен това сте избрали лоша жертва. Защо не си избрахте някой селянин като генерал Посси или полковник Естевес? С тях бихте могли да играете тази игра докато се уморите, като калпава котка с качествен плъх. Но не и с мен. Аз съм от тези, които четат и учат; войната ми против вас имаше голямо значение за защитата на интересите на икономически групи. Моето беше кръстоносен поход, Няма да успеете да ме подчините по този начин.
Сампедро погледна към другарите си и отправи към тях потвърдителен жест. Селински каза:
— Не си представя какво го очаква.
Ирибаррен погледна внимателно към него и погледът му бе като удар с шпага.
— Очаквам най-после да се събудя, а вие да сте изчезнали от хоризонта. Очаквам да пресека пътя на този прокълнат парк и да стигна до къщата си, за да вечерям със семейството си, след това да почета малко и да си легна да спя. Завиждате ли ми? Имам го, а вие го изгубихте. Спечелих. Аз спечелих, по дяволите! — прекара полковникът ръка по лицето си, сякаш искаше да свали някаква маска. След това стисна носа си с два пръста и разтърси глава на едната си и на другата страна, а изщракването на гръбначните му прешлени се разнесе в спокойната нощ.