Марсело. Играчки. Не беше възможно. Как го бяха постигнали? Къде се намираха истинските Лусия, Мартита и Гонсало?
— Баща ти пристигна — каза жената. — Без да предупреди, както винаги.
— Баща ми ли? — полковникът обиколи с поглед стените, сякаш баща му би могъл да бъде обект на конспирация.
— В малката зала е, играе на шах с Марсело.
Ирибаррен реши да притича натам. Нахвърли се брутално върху вратата и благодарение на продължаващия в него гневен импулс, събори шахматната дъска и фигурите, с които играеха Селински и Шрапнела.
— Откъде идват тези нерви? — каза старият. — Нещо да не ти е станало?
— Да ми стане ли? — забоде глупаво Ирибаррен поглед в четирите коня, които по случайност бяха останали върху една бяла извезана покривка. — Кучи синове! Боклуци!
— Хорхе, какво ти става? Уплаши ме — рече Селински. — Марсело, баща ти е…
— Луд ли? — поклати глава Марсело. — Не е луд. Малко е разстроен от случилото се в парка, така ли е татко?
— Нищо не ми е станало в парка. Какво би могло да ми стане? — помръдна се Ирибаррен предпазливо и изстреля ръцете си като камшици. Самият той беше безкрайно изненадан, когато пръстите му докоснаха гърлото на стареца и се сключиха около него в железен кръг. Навън Бисмарк излая.
— Какво…правиш? — заекна старецът, а Марсело без усилие отдръпна ръцете на Ирибаррен, тъй като нервното му разстройство вече бе унищожило волята му. Дължеше се на напипаната плът. На твърдостта на гръбначните прешлени и на острия връх на адамовата ябълка на стария. На ледените пипала на кошмара, който продължаваше да му бъде в излишък.
— Какво направихте с тях?
— С кои? — проговори спокойно Марсело. Беше доста по-възрастен от Гонсало, с набито телосложение и хладен разсъдък. Нищо не би му струвало да ликвидира сина му.
— Ще идвате ли да ядете или не — издекламира отново седефеният глас на Роса Наранхо. — Момичето умира от глад.
— Вие не съществувате — каза отново Ирибаррен, но след като произнесе тези три думи отпусна ръце — нищо не можеше да направи. — Добре — отбеляза. — Спечелихте. Искахте да го кажа, нали? Казвам го. Аз съм вреден хищник, убиец. Скромно ви искам извинение за всичко, което направих, заради мъките, които претърпяхте, когато бяхте убити. Достатъчно ли е? А сега ми върнете семейството.
Той не вярваше, че би могъл да произнесе такива думи, но нямаше друг изход. Оръжията се намираха надалеч и едва ли биха послужили за нещо, знаеше го. Беше късно за всичко останало.
Измамниците, заместителите, комедиантите, фиктивните, се движеха сякаш се бяха научили да танцуват в асансьор — с отмерени стъпки и с жестове, които не отразяваха нищо.
— Не съществуваме ли? — проговори Селински. — Колко още потвърждения са ти нужни, за да приемеш реалността? Такава, каквато е, а не такава, каквато би ти харесала? Семейството ти ли? Ние сме твоето семейство — твоето единствено възможно семейство. Ще се научиш да живееш с нас, не се притеснявай.
— Вие не сте истински — изхлипа Ирибаррен. — Аз ви убих. Бернал беше убит със залп, който включваше повече от необходимото, за да умре. Убих всеки един от вас. Нуждаете ли се да го напиша на книга? Това ли търсите? Да отида по редакциите на вестниците, в телевизията, да изготвя репортажи ли? Добре, ще го направя. Какво друго искате да извърша?
— Още един път ли ни поднася театъра за вината? — изрече Роса с отегчена физиономия. — Засега се случва един ден в седмицата, но скоро ще стане всеки ден.
— Какво му става на тате, майко? — каза момиченцето, което не беше Мартита.
Полковникът му хвърли бесен поглед и донякъде възвърна твърдостта си.
— Много сте умели. Много сте хитри. Така, че сте единственото семейство, което заслужавам. Не бих се досетил, че можете да бъдете толкова изобретателни.
— Ще ядем ли най-после? — попита неспокойно Роса.
— Не, аз няма да се храня с вас — рече Ирибаррен. — Имам да върша други неща.
— И сега какво?
— Продължавайте да играете играта, която ви харесва.
Изглежда, че полковникът се бе прикачил към един неправдоподобен капан, който се активираше при случай на всяко извънредно събитие. Той им обърна гръб и излезе от стаята, след това и от къщата. Никой не му попречи да извади колата си, никой не се противопостави на пътуването му към казармата. Беше лош час, за да притеснява хората, които се намираха там, но обстоятелствата го изискваха.
Той управляваше автомобила като обхванат от демони. Премина през всички червени светлини на светофарите и пристигна до местоназначението си само за десет минути. Оставиха го да мине на портала под звуците на заповеди и свирене на гуми. Той остави мотора запален, забрави да затвори вратата на колата и изхвърча навън. Започна да изкачва стълбата през три стъпала и запъхтян, извън себе си, влезе в кабинета на Посси.