Стори ми се, че именно в този момент трябваше да съобщя радостната новина.
— Обещах му да не споменавам за това — започнах аз, — за да не се разочароваш после, но ако трябва да бъда точен, Джордж Тапър се опитва да събере известен капитал за теб. Снощи, когато тръгвах, той тъкмо се канеше да започне.
— Джордж Тапър! — очите на Ъкридж се замъглиха от емоция, която понякога обзема и истинските мъже. — Джордж Тапър! Господи, този човек е солта на земята.
Добър, верен човек! Истински приятел. Кълна се, че ако имаше повече хора като стария Тапи, от целия модерен песимизъм и неудовлетвореност нямаше да има и следа. Как ти се струва, той имаше ли някаква идея откъде може да събере малко капиталец за мен?
— Да. Щеше да ходи при леля ти и да й каже, че си дошъл тук, за да дресираш тези пекинези, и… Какво има?
Тържествуващият вид на Ъкридж беше претърпял страховита промяна. Очите му сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите, ченето му увисна. С добавянето на няколко фута сиви бакенбарди, той досущ щеше да заприлича на мистър Никърсън.
— При леля ми? — смутолеви той, като се поклащаше на дръжката на вратата.
— Да. Какво толкова? Той мислеше, че ако й разкаже всичко за твоето начинание, тя може да се омилостиви и да ти помогне.
От покритите с мушамата гърди на Ъкридж се откъсна въздишката на неустрашим боец, стигнал до края на силите си.
— От всички проклети, дяволски, досадни, бъркащи се, оплитащи конците, глупави, пъхащи носа си където не им работа задници — отпаднало изрече той, — Джордж Тапър е най-противният.
— Какво искаш да кажеш?
— Този човек не трябва да се разхожда на свобода. Той е заплаха за обществото.
— Но…
— Тези кучета принадлежат на леля ми. Отмъкнах ги, когато тя ме изгони.
Във вътрешността на къщата пекинезите продължавали да джафкат усърдно.
— Кълна се — каза Ъкридж, — че е много трудно…
Мисля, че щеше да каже още нещо, но в този момент от къщата внезапно долетя рязък и безцеремонен глас. Гласът беше женски, спокоен, твърд като стомана — глас, както ми се стори, който предполагаше студени очи, заострен нос и тъмносива като оръжеен метал коса.
— Стенли!
Това беше всичко, което гласът каза, но то беше достатъчно. Погледът на Ъкридж срещна моя и в него се четеше догадка, на която никак не му се искаше да повярва. Той се сви в мушамата си като охлюв, изненадан докато гризе маруля.
— Стенли!
— Да. Лельо Джулия? — произнесе с треперещ глас Ъкридж.
— Ела тук. Искам да си поговоря с теб.
— Да, лельо Джулия.
Аз се изнизах предпазливо към пътя. Вътре в къщата джафкането на пекинезите беше станало истерично. Установих, че подтичвам, а после — макар че денят беше топъл — хукнах през глава. Бих могъл да остана, ако исках, но някак си не ми се искаше. Нещо сякаш ми казваше, че в тази свята семейна сцена аз щях да бъда натрапник. Не знам кое точно предизвика това впечатление у мен — може би прозорливост или онзи широк, гъвкав поглед към нещата.