Мистър Бигс се спря и изслуша казаното. Погледнат отблизо, той имаше енергичен, непоколебим вид. Човекът определено ми хареса.
— Мога ли да ви представя мистър Чарлтън Праут? — казах аз. — Автор на „Сива мирта“. Мистър Праут — продължих, тъй като това не произведе почти никакво впечатление — е секретарят на клуб „Перо и мастило“.
— А аз съм секретарят на клуба „Танцувални мероприятия и разходки сред природата на магазини «Уорнърс»“ — заяви мистър Бигс.
Двамата секретари се изгледаха предпазливо, като две кучета.
— Но какво правите тук? — простена мистър Праут с глас на лек ветрец, полюшващ върховете на дърветата. — Това е частен бал с танци.
— Нищо подобно — решително отсече мистър Бигс. — Аз лично купих билети за всички наши членове.
— Но ние не сме пускали никакви билети за продажба. Балът беше изключително за…
— Съвсем очевидно е, че или сте дошли в погрешна зала, или сте сбъркали датата — тросна се мис Ъкридж, като отне думата на мистър Праут и пое върховното командване. Не я обвинявах, че изпитва известно нетърпение. Секретарят се справяше доста слабо с поверената му операция.
Мъжът, който представляваше клуба „Танцувални мероприятия и разходки сред природата на магазини «Уорнърс»“ повдигна многозначително вежди и изгледа учтиво, но войнствено този нов противник. Сега видът му ми легна на сърцето още повече. Човекът срещу нас беше готов да се бори докрай, дори ако това му отнемеше цялото лято.
— Нямам честта да познавам тази дама — спокойно отвърна той, но очите му бяха започнали да кървясват. Хората от рода Бигс, сякаш казваха тези очи, считаха под достойнството си да воюват с жени, но ако жените си го търсеха, те можеха да бъдат мъже от стомана, без капчица жалост към врага. — Мога ли да попитам коя е тази дама?
— Това е нашата председателка.
— Радвам се да се запозная с вас, мадам.
— Мис Ъкридж — довърши представянето мистър Праут. Името изглежда прозвуча познато на мистър Бигс. Той се наведе и очите му блеснаха победоносно.
— Ъкридж ли казахте?
— Мис Джулия Ъкридж.
— Тогава всичко е наред — оживено заяви мистър Бигс. — Няма никаква грешка. Аз купих нашите билети от един джентълмен на име Ъкридж. Взех седемстотин по пет шилинга бройката, с намаление заради количеството и десет процента отстъпка за това, че платих в брой. Ако мистър Ъкридж е действал противно на указанията, вече е твърде късно да се поправи станалото. Би трябвало много ясно да му обясните какво трябва да направи, преди да се захване да го прави.
И с това изключително логично становище почетният секретар на клуба „Танцувални мероприятия и разходки сред природата на магазини «Уорнърс»“ се завъртя на тока на лъскавата си лачена бална обувка и изчезна сред множеството. Аз също се отдалечих. Тук, очевидно, нямаше какво повече да ме задържа. Докато вървях към изхода, погледнах през рамо. Авторът на „Сива мирта“ изслушваше встъплението на предстоящия болезнен tête-à-tête със своята шефка. Сърцето ми се късаше за него. Ако на света имаше напълно невинен човек, това беше именно мистър Праут, но президентката на клуб „Перо и мастило“ не беше жена, която би позволила подобна дреболия да й попречи.
— О, просто ми хрумна, момко — каза Стенли Федърстоунхо Ъкридж скромно, интервюиран по-късно от нашия представител. — Ти ме познаваш. В един момент умът ми е празен лист, в следващия — бум! — хрумва ми някоя страхотна идея. Когато ми показа онази покана за бала, нещо загложди ума ми. После случайно срещнах в пивницата един тип, който работел в магазини „Уорнърс“. Приятен тип, доста пъпчив. Каза ми, че техният клуб „Танцувални мероприятия и разходки сред природата“ подготвял поредното празненство за полугодието. От дума на дума го убедих да ме запознае с почетния секретар и се договорихме. Този мъж ми хареса, момко. Голямо удоволствие е да срещнеш разумен човек, който разбира от бизнес. Уточнихме подробностите за нула време. Е, нямам нищо против да ти кажа, Корки, мойто момче, че най-сетне за пръв път в живота ми започвам ясно да виждам пътя си. Сега разполагам с известен капитал. След като изпратя на бедната малка Дора нейната стотачка, ще ми останат най-малко петдесет лири. Петдесет лири! Скъпи ми стари синко, от мен да знаеш, няма граница — абсолютно никаква граница пред онова, което мога да постигна с пет десетарки в джоба. Отсега нататък съвсем ясно виждам пътя напред. Стьпил съм на твърда почва. Светът, мойто момче, е в краката ми. Нищо не може да ми попречи да натрупам огромно състояние. Не преувеличавам, стари друже — огромно състояние. Ами че след година, по моите при това съвсем скромни сметки… — В този момент нашият представител напусна бързо сцената.