— Абсолютно непознат, друг път — отвърна той по присъщия му безцеремонен начин. — Знаеш ли кой е този, дето се бракосъчетава там вътре?
— Кой?
— Теди Уийкс.
— Теди Уийкс? Теди Уийкс? Боже мой! — възкликнах аз.
И изведнъж се върнах пет години назад.
Точно в италианския ресторант на Баролини Ъкридж измисли своя гениален план. Ресторантът на Баролини беше любимото свърталище на нашата малка група усърдно опитващи се да оцелеят младежи. В онези славни дни ресторантьорите-филантропи в Сохо предлагаха четири блюда и кафе за шилинг и шест пенса, а през въпросната вечер освен Ъкридж и моя милост на сбирката присъстваха още следните светски люде: Теди Уийкс, актьорът, който току-що се беше върнал от шестседмично турне с постановката „Просто една продавачка“ на поредната треторазредна театрална трупа; Виктор Биймиш, художникът, човекът, който нарисува картинката с Пианиста О-толкова-лесно за страницата с реклами в „Пикадили Мегъзин“; Бъртрам Фокс, авторът на „Пепелищата на разкаянието“ и куп други все още незаснети сценарии за игрални филми и Робърт Дънхил, който, бидейки нает за годишна заплата в размер на осемдесет лири от Нова азиатска банка, представляваше трезвият, здравомислещ комерсиален елемент. Както обикновено Теди Уийкс беше приватизирал разговора и за пореден път ни разправяше колко го бивало и как жестоко се отнасяла с него злата съдба.
Няма нужда да описвам Теди Уийкс. Под друго, доста по-благозвучно име той отдавна е направил собственатаси персона до болка позната на всички онези, които четат илюстрованите седмични издания. И тогава, както и сега, той беше противно красив младеж, притежател на тъкмо онези кадифено меки очи, изразителна уста и чуплива коса, които любителите на театъра толкова ценят и в днешно време. В онзи период от неговата кариера обаче, той хабеше таланта си в малки пътуващи трупи, които обикновено откриваха в Бароу-ин-фърнес и отскачаха до Бутъл за втората половина на седмицата. Той приписваше това похабяване на личността си, точно както и Ъкридж, на липсата на капитал.
— Имам всичко — казваше той кисело, като подчертаваше думите си с вдигната пред лицето лъжичка за кафе. — Вид, талант, индивидуалност, красив звучен глас — всичко. Единственото, което ми трябва, е шанс. А такъв все не идва, защото нямам подходящи дрехи, с които да се облека. Тези импресарии са от един скапан дол дренки, никога не гледат под повърхността, никога не си правят труда да разберат дали човек има талант. Единственото, което ги интересува, са дрехите. Ако можех да си позволя костюм от някой шивач на Корк стрийт и ботуши по поръчка от Мойкоф, вместо да ги купувам готови и на старо от Моузис Брадърс, ако поне веднъж можех да се сдобия с прилична шапка, чифт наистина хубави гети и златна табакера, и всичко това едновременно, бих могъл да вляза в офиса на който и да е лондонски импресарио и още утре да подпиша договор за постановка в Уест Енд.
Тъкмо в този момент влезе Фреди Лънт. Фреди, подобно на Робърт Дънхил, беше на път да се превърне във финансов магнат и с похвално усърдие посещаваше ресторанта на Баролини. Изведнъж всички си дадохме сметка, че от последния път, когато го бяхме видели на обичайното му място, беше минало доста време. Попитахме за причината за това отчуждение.
— Повече от две седмици — обясни Фреди — бях на легло.
Това изявление предизвика яростното неодобрение на Ъкридж. Великият мъж никога не напускаше постелята преди да стане обяд, а веднъж, когато една хвърлена по невнимание кибритена клечка беше прогорила дупка в единствения му чифт панталони, беше стигнал дотам да остане между чаршафите в продължение на четиридесет и осем часа, ала леност в подобни величави мащаби истински го шокира.
— Мързелив млад дявол! — строго отбеляза той. — Позволяваш си да прахосваш златните часове на младостта, вместо да запретнеш ръкави и да си създадеш име.
Фреди възрази, че се чувства обиден от подобно обвинение.
— Претърпях злополука — обясни той. — Паднах от велосипеда си и си навехнах глезена.
— Лош късмет — беше всеобщото мнение на присъстващите.
— О, не съм сигурен — каза Фреди. — Почивката не ми се отрази никак зле. И, разбира се, онази петарка в добавка.
— Каква петарка?
— Получих петарка от „Уийкли Сайклист“ затова, че си навехнах глезена.
— Ти… какво? — извика Ъкридж дълбоко разтърсен както винаги от всеки разказ за лесно спечелени пари. — Да не искаш да ми кажеш, както си седиш тук, че някакъв проклет вестник ти е изплатил пет лири само защото си навехнал глезена си? Я се стегни, старче. Такива неща не се случват.