— Доста дертове е имал тоз момък — каза Тупалката.
Очевидният отговор беше, че тепърва му предстои да се сдобие с още доста такива, но преди някой от двама ни да успее да отговори, един прегракнал глас обяви, че Подпийналия и Франта са приключили трирундовия си мач и рингът вече очаква нашия избраник. Ние побързахме да заемем местата си. Необходимостта да видим нашия човек в съблекалнята ни беше лишила от удоволствието да присъстваме на размяната на удари между Подпийналия и Франта, но аз останах с впечатление, че трудовият им процес трябва да е бил оживен и доста забавен, тъй като публиката беше в отлично настроение. Всички онези, които не бяха твърде заети да се тъпчат с желирани змиорки, бъбреха весело или подсвиркваха с пръсти на приятели в отдалечени части на залата. Щом мистър Билсън се качи на ринга в цялото великолепие на своята червена коса и подскачащи мускули, бъбренето прерасна в рев. Беше ясно, че „Уандърлънд“ от пръв поглед беше одобрил нашата Тупалка.
Публиката, която посещава „Уандърлънд“, е доста запозната с научната страна на боксирането. Пъргавите крака печелят нейното одобрение, а умелото извеждане на главата се посреща с многозначителни ръкопляскания. Но онова, което тя цени най-високо е силното кроше. И само един поглед към Билсън й беше достатъчен, за да разбере, че пред нея се е изправило живото олицетворение на Крошето. Те посрещнаха боксьорите с възторжен рев, след което се настаниха по местата си, за да се насладят на чистото удоволствие от наблюдението на техните ближни, които щяха да се налагат здраво и дълго.
Ревът стихна.
Погледнах притеснено към Ъкридж. Това ли беше героят от Марсилия, мъжът, който изпразваше баровете и на когото погребалните агенти се подмазваха? Неуверен беше единствената дума, която можеше да опише нашия Билсън през този първи рунд. Той побутваше леко своя противник, прегръщаше го като брат и се тътреше из ринга като безвреден плужек.
— Какво му става? — попитах аз.
— Той винаги започва бавно — каза Ъкридж, но личеше, че е разтревожен. Пръстите му нервно си играеха с копчетата на мушамата. Съдията предупреждаваше Билсън Тупалката. Говореше му нещо като разочарован баща. Хората от по-евтините места в залата разярено крещяха: „Горчиво!“. В „Уандърлънд“ цареше смразяващ хлад. Първоначалният прекрасен ентусиазъм беше спаднал и звукът на гонга, който оповести края на рунда, беше посрещнат с критично дюдюкане. Когато мистър Билсън се оттегли в своя ъгъл, отвсякъде го възнаградиха с неприкрита враждебност.
С откриването на втория рунд мачът стана доста по-оживен. Нашата Тупалка продължаваше все така бездушно да се мотае по ринга, но противникът му се беше превърнал в друг човек. По време на първия рунд той изглеждаше малко нервен и изпълнен с опасения. Беше се дьржал така, сякаш смяташе, че не е благоразумно да дразни мистър Билсън. Сега обаче това нежелание за преки действия го беше напуснало. Докато вървеше към центъра на ринга, в поведението му личеше напереност, а щом стигна там, той отправи дълъг ляв мощен удар в носа на мистър Билсън. Удари го два пъти и мистър Билсън примигна два пъти като човек, който беше получил лоши новини от дома. Момъкът с многото дертове тръгна с рамото напред и стовари десния си юмрук право в ухото на Тупалката.
Всичко беше забравено и простено. Миг преди това публика единодушно беше настроена против Билсън. Сега те също тъй единодушни бяха за него. Защото тези удари, които, личеше си, не бяха го засегнали кой знае колко физически, бяха разбудили у него спортния дух, сякаш някой беше развъртял кранчето на чешма. Те бяха пробудили в душата на мистър Билсън онази стръв за борба, която за всеобщо нещастие отсъстваше през първия рунд. За секунда, след като получи този удар по ухото, Тупалката остана неподвижен, стъпил здраво на краката си и очевидно изпаднал в дълбок размисъл. После, с вид на човек, който внезапно си е спомнил за важна среща, се спусна напред. Досущ като жива мелница той се нахвърли върху момъка с дертовете. Удари го тук, цапна го там. Нанесе сериозни телесни повреди по фасадата му. Всъщност направи с него всичко, което би могъл да стори един ограничаван от боксови ръкавици. След малко момъкът с дертовете се отпусна тежко върху страничните въжета, увесил замаяно глава, а целият му вид говореше, че му се иска да зареже всичко още в този миг. Оставаше Тупалката само да му нанесе последното кроше и стотици ентусиасти, наскачали прави, му подсказваха привлекателни места за него.
Но нашият представител отново изпадна в странна нерешителност. Докато всички присъстващи в залата изглежда знаеха правилната процедура и я описваха на разгорещен цветист английски, мистър Билсън очевидно беше обзет от съмнения. Той погледна неуверено противника си, а после въпросително съдията.