— Дал си му моя официален костюм? — промълвих аз.
— Мистър Ъкридж каза, че знаел, че с радост бихте му го заели, тъй като няма да ви трябва тази вечер.
— Но на мен наистина ми трябва, дявол да го вземе! — изкрещях аз, забравил за всякакво благоприличие. Никога преди не бях си позволявал да ругая в присъствието на Бауълс. — Давам вечеря на половин дузина мъже в заведението на Марио след четвърт час.
Бауълс цъкна съчувствено с език.
— Какво да правя?
— Може би ще ми позволите да ви заема моя, сър?
— Твоя?
— Аз имам много хубав костюм, сър. Даде ми го Негова светлост покойният херцог на Окстед, за когото работих в продължение на дълги години. Мисля, че ще ви стои много добре, сър. Негова светлост беше на ръст колкото вас, макар и малко по-слаб. Да го донеса ли, сър? Държа го в един куфар долу.
Задълженията на гостоприемството са свещени. След петнайсетина минути шестима развеселени мъже щяха да се съберат в заведението на Марио и какво щяха да правят, ако домакинът го нямаше? Аз кимнах вяло.
— Много мило от твоя страна — успях да кажа.
— Дребна работа, сър. За мен е удоволствие.
Ако казваше истината, много се радвах да го чуя. Утешителна беше мисълта, че тази история беше донесла някому удоволствие.
Това, че покойният херцог на Окстед е бил по-слаб от мен, ми стана ясно още щом надянах панталоните. До този момент винаги се бях възхищавал на слабите, с дребен кокал, аристократичен тип мъже, но много скоро ми се прииска Бауълс да беше служил при някого, проявяващ по-голяма склонност към тестените храни. Освен това съжалих, че модата да се носи яка от кадифе на официално сако, ако изобщо някога е имало нужда да излиза, не беше продължила още някоя и друга година. Колкото и слаба да беше светлината в спалнята ми, тя беше достатъчно силна, за да примигна стреснато, когато се гледнах в огледалото.
Освен това усетих някаква странна миризма.
— Не мислиш ли, че въздухът в стаята е малко спарен, Бауълс?
— Не, сър. Не е.
— Не долавяш ли странна миризма?
— Не, сър. Но съм доста настинал. Ако сте готов, сър, ще извикам такси.
Нафталин. Това беше миризмата, която бях усетил. Тя ме обливаше като вълна в таксито. Придружаваше ме като мъгла през целия път до заведението на Марио и избухна с пълна сила, когато влязох вътре и свалих палтото си. Гардеробиерът подсмръкна стреснато, когато ми подаде номерчето, един-двама души в непосредствена близост до мен побързаха да се отдалечат, а приятелите ми не ми спестиха истината, когато се присъединих към тях. С пълно мнозинство те съвсем откровено ми заявиха, че понасят присъствието ми единствено заради факта, че вечерята е за моя сметка.
Суровото и неблагодарно отношение към щедрата ми личност нарани чувствителната ми душа. Разбрах от опиг как се чувстват прокажените — ритани и хулени от всички. Затова след като приключихме с храната, аз се оттеглих на балкона да пуша в самота. Гостите ми танцуваха щастливо, но това удоволствие бе недостъпно за мен. Чашата на обидата преля, когато компанията изостави за малко темата за нафталинения ми ореол и насочи разгорещените си подигравателни коментари към кадифената ми яка. Затова сега стоях свит в усамотено ъгълче на балкона, заобиколен от изгнаници, на които не беше позволено да слязат на долния етаж, защото не бяха подходящо облечени, дъвчех пурата си и наблюдавах апатично веселбата. Дансингът беше претъпкан и двойките или се въртяха предпазливо, или безцеремонно си проправяха път с бльскане, като използваха партньорите си като тарани. Между онези, които се блъскаха безцеремонно, се открояваше едър мъж, който доста реалистично имитираше парен локомотив. Той танцуваше решително и енергично и когато настъпеше някого, на потърпевшия му се налагаше да се отстрани от пътя му.
От самото начало нещо в този мъж ми се беше сторило познато, но поради странния му маниер да танцува изгърбен, който очевидно беше отработил по подобие на стила на боксиране на мистър Джеймс Дж. Джефрис, не успях веднага да огледам лицето му. Но след малко, когато музиката спря и той се изправи, за да ръкопляска за бис, пред мен се разкриха отвратителните му черти.
Това беше Ъкридж, дявол да го вземе, с моя официален костюм, който му прилягаше толкова добре и му стоеше без нито една гънка, сякаш беше слязъл от корицата на някое модно списание. До този момент никога не си бях давал точна сметка за значението на израза „безукорен вечерен костюм“. Като извиках възбудено, аз скочих от мястото си и придружен от нафталинената си аура, се завтекох към стълбите. Също като Хамлет аз исках да съсека този човек, заситен с всички негови престъпления, излезли наяве като зеленина през май, като пиене, ругаене или заради някоя постъпка, която не носеше в себе си никаква утеха за избавление.